С дрезгава ругатня виконтът се изправи. Пот осейваше челото и широките му, покрити с косми гърди. Обля го миризма, вкус и усещане за морска битка.
Трафалгар, Копенхаген, Коруна. Свърши, но никога няма да свърши. Игнорирани, но не забравени.
Зад него жената с преситени очи се нацупи. „Пак черни сънища“ — горчиво си помисли Даниел. Господи, тя не искаше да загуби снажния си виконт! Той беше пламенен, яростен любовник, а сънищата му само подхранваха неговата страст.
Да, той я удовлетвори така както никой мъж никога не е удовлетворил жена. А Даниел би трябвало да знае, след като й беше дадено изключително преживяване в тази област.
Още по средата на дивото им безумно сливане той си беше отишъл от нея, умът му се отдалечи нанякъде докато силното му тяло отпочиваше. Тя беше твърде опитна жена, за да не забележи това. Хубавото й чело се смръщи. Не й ли каза Мортън точно миналата седмица, че тя е съвършена? Да, и че да умреш в нейните ръце значи да се родиш отново в рая?
Нещо повече от парите привличаше Даниел към този мъж, въпреки че полагаше усилия Рейвънхърст да не узнае това. Подобно допускане би сложило край на тяхното удобно споразумение, тъй като виконтът твърде ясно беше дал да се разбере, че в тяхната връзка емоционалната обвързаност няма никакво място.
Езикът на Даниел облиза червените й устни. Тя се закле, че ще го хване. Ако тя не може да направи това, никоя жена няма да може. С потайна усмивка тя започна да милва напрегнатия гръб на Дейн, а след това и по-нагоре, за да масажира схванатите му вратни мускули. Той беше герой в края на краищата. Вероятно всички герои имаха своите кошмари. Но Даниел не се задържа върху тази мисъл. Тя беше далеч по-практична, за да се занимава с такива отвлечени неща толкова дълго.
— Какъв буен любовник си, мой изгладнял ягуаре — прошепна тя. — Когато ме пълниш с члена си аз загубвам дъха си, живота си. Такъв див герой — прошепна с дрезгав глас. — Всеки инч е твърда скала. Боже, но изглежда, че аз не съм ти равностойна!
„Това би трябвало да му хареса“ — помисли Даниел. Мъжете винаги харесват да бъдат хвалени за такива неща. И какво щастие е за жени като нея, че техните съпруги бяха твърде глупави, за да го знаят.
Мъжът до нея се смръщи, лицето му се изкриви в гримаса.
ГЕРОЙ.
Устата му се изравни в ядна линия.
С плавна грация той се претърколи и се измъкна от чаршафите, мръщейки се на дрехите, пръснати безразборно между леглото и вратата. Нехаещ за голотата си, отиде до масата с важна походка и си наля чаша бренди.
Дълго време той се взира в кехлибарения спирт.
— Както ти казах и по-рано, Даниел, аз не съм никакъв герой — каза грубо той. — Нелсън беше герой. Колинглуд по свой собствен незабележим начин беше герой, но аз не съм нищо повече от едно…
Това, което щеше да каже, беше прекъснато от груба тупурдия откъм входната врата, два хвърлея по-надолу. Развълнувани гласове се издигнаха и паднаха в тихата нощ. Вратата се затръшна. Още напрегнати думи.
Нещо около този глас…
Рейвънхърст се намръщи и после обгърна дългото си здраво тяло с копринена мантия. С каменно лице той отвори вратата.
— О, ваша светлост, аз не исках да… — черните очи на прислужницата блеснаха срещу широките гърди, които се виждаха изпод мантията. Тя бързо погледна настрани, бузите й почервеняха.
— Е, каква е тази суматоха? — нетърпеливо настоя Рейвънхърст. Новата му титла легна тежко върху него. Не беше минало достатъчно време, за да се чувства удобно, когато го наричаха „Ваша светлост“. — Нахлуха ли най-после французите? — попита той подигравателно.
— Не, ваша светлост — обясни момичето нервно. — Един джентълмен долу иска да те види. Кат’ доде до вратата той не си каза името като хората, нищо че много го питах. Каза да ти кажа това, ваша светлост — момичето се смръщи, опитвайки се да възстанови точните думи на съобщението. — Време е да вдигнете вашите знамена и да почистите палубите. Нещо такова доколкото си спомням.
Черните вежди на Даниел се събраха на челото, докато бързо връзваше колана на мантията около кръста си.
— Така ли каза копелето. Сега? Добре, ще се погрижим за това!
Рейвънхърст премина с широки крачки през салона надолу по стълбите, вземайки с дългите си крака по три стъпала наведнъж. Лицето му беше черна маска, когато решително отвори вратата към малката стая за рисуване в задната част на къщата, която той поддържаше за неговата любовница.