Навън в мрака един клон изпращя по покрива. Жената на канапето се размърда неспокойно и придърпа с ръка покривалото към гърдите си. След минута тя протегна тънките си пръсти, като че ли искаше да достигне свещта на нощното шкафче. Една сълза се търкулна по бузата на Тес, като остави сребърна диря.
Лицето на Рейвънхърст беше напрегнато. Той проследи сълзата в мъчително мълчание. Без да мисли, прокара пръсти по извивката на лицето й. Усети пулсирането в слепоочията си, когато улови капката и я поднесе към устните си.
Затвори очи и вкуси солената сълза.
Тогава, с притворени очи, суровият виконт се загледа в спящата пред него жена.
„Проклета да си, Тес Лейтън! — изруга той с тиха ярост. — Проклета да си затова, че все още ме караш да те желая. След цялото това време. След като вече познавам твоето коварство.“
Тя все още го притежаваше, със заплахата да си проправи път към неговото наранено сърце.
Но този път нямаше да успее, защото този път Рейвънхърст нямаше сърце, а само една огромна зееща дупка.
Тя му беше причинила това и сега той трябваше да се разплати с нея. След пет мъчителни години на илюзии, Рейвънхърст щеше да вкуси от реалността.
Поривът на вятъра тласна прозореца и пламъкът на свещта потрепери. Със замъглен поглед Рейвънхърст коленичи и започна да разкопчава копчетата на нощницата й. Вбеси го това, че пръстите му потрепериха при допира с кожата й. Ругаейки, той се напрегна да се концентрира върху задачата си.
И тогава тялото й, бяло и изваяно, се откри пред жадния му поглед.
„Неземно красиво“ — помисли си той. Много по-хубаво, отколкото си го беше представял. И още по-еротично, отколкото беше в мрачните му фантазии.
Гореща тръпка на желание го разтърси, карайки атрибута на неговата мъжественост да добие болезнено големи размери. Той изпсува, борейки се да обуздае треската, която тялото й му причиняваше.
Талията й, толкова тънка и крехка, го примамваше да я сграбчи в ръцете си.
Едри и сочни, с набъбнали тъмни зърна, гърдите й го привличаха неудържимо. Очите му я поглъщаха безмилостно, изучаващи сърцевидната бенка, която украсяваше дясната й гърда. А друга една красеше вътрешната страна на бедрото й, малко под триъгълника от преплетени кестеняви къдрички.
Капка пот се стече по челото му. С всяка изминала секунда пожарът във вените му се разгаряше, като усилваше агонията му. Дори сега не можеше да откъсне очите си от нея.
„Това е само илюзия“ — каза си той. Вътре, където се намираше нейната същност, тя беше грозна и студена.
И все още го измъчваше гледката на облите й гърди, налети и меки, идеално изваяни за да изпълнят мъжките му ръце. Само мисълта за тъмните петънца на гърдата и бедрото й беше достатъчна за да накара пулсиращият му член да набъбне.
Той я желаеше по всеки един начин, по който мъжът можеше да желае жена. Искаше да я докосва и да наблюдава как тя стене, извивайки се за да се слее с него отново и отново. Копнееше да я види влажна и жадна, докато той изучава тайните на прекрасното й тяло. Но най-силно желаеше да я почувства как тръпне и обвива снежно белите си крака около него, докато той експлодира вътре в нея. По този начин я желаеше тази нощ, в този момент. След това щеше да разкрие съкровените й тайни една по една.
— Тес — името звучеше като студена милувка.
Жената до него се въртеше неспокойно.
Рейвънхърст се наведе по-ниско със замъглени очи.
— Тес — повтори той, — аз се върнах. Точно както ти обещах.
Потрепвайки с мигли спящата жена продължаваше да бъде неспокойна.
— Събуди се, любов моя — дългите му пръсти проследиха извивката на ухото й, нежната линия на скулите й, копринената кожа на врата й. Неговият допир като на изкусен познавач — сигурен, поне Рейвънхърст смяташе така.
Той мрачно обмисляше плана си за тази нощ. Знаеше, че трябва да бъде безмилостен точно толкова, колкото беше и тя, когато убиха неговия юнга, припомни си Дейн. Точно толкова, колкото беше безмилостен Лисицата.
Да, тази нощ той щеше да използва всичките си оръжия срещу нея.
Той бавно коленичи, като внимаваше да не разбърка кестенявите къдрици разпилени върху облегалката на канапето. Тогава Рейвънхърст забеляза малката чаша на нощното шкафче. С леко навеждане той се протегна да я вземе. Поднесе я към носа си, след което леко подсмръкна. Лауданум. Значи това беше още един от нейните пороци, помисли си тъжно.
Погледна надолу и видя как миглите й потрепват, а вените й прозират под бялата кожа. Да, тя вече трябваше да е попаднала под влиянието на лекарството. Това щеше много да улесни задачата му. Той внимателно отметна гъстите къдрици от лицето й, вдъхвайки с гърди измъчващата го миризма на лавандула. Пръстите му се свиха опарени от огнените кичури.