Тес потрепери като чу това познато име. Спомени нахлуха в съзнанието й, неясни, но болезнени.
— Как?…
— Без въпроси! Той е в опасност и ти трябва да направиш точно това, което иска от теб.
— Господи… аз… кога го видя?
Мъжът над нея се намръщи. По дяволите, щеше да успее.
— Кажи ми истинското му име — гласът на Дейн беше напрегнат в очакване. — Само името, което знаеш, Тес.
— Но къде е розата му? — попита Тес, станала изведнъж предпазлива.
— Името — грубо повтори видението.
Мръщейки се тя разтърси глава, за да прогони тъмната мъгла от съзнанието си. Опита да повдигне клепачи, но те едва трепнаха.
Дейн изруга тихо. Толкова е близо! Джон? Джеймз?
— Кажи му името!
— Отивай си! Не ме измъчвай повече! — бели и крехки, ръцете на Тес замахваха във въздуха.
— О, аз ще си отида, любов моя! Но първо ще получа името му. А после ще те имам и теб — засмя се мрачно Дейн.
Тя отчаяно се опитваше да отвори очи, взирайки се сляпо в лицето над нея. Сухите, ъгловати черти загубиха контурите си. Той. Винаги той. Но истински или въображаем?
Може би няма значение. Може би сънят и реалността са еднакво опасни.
„Не трябва да говоря — диво помисли тя. Не трябва да предавам Джак никога!“
— Кажи ми го, Тес. Довери ми се — изръмжа видението.
О, Господи, тя искаше да му го каже. Мечтаеше да разкрие тайните си, поне веднъж някой да поеме товара от плещите й.
— Някога ти се доверих — прошепна тя, — и тогава ти си отиде.
— Но се върнах, любима, заради тебе — Рейвънхърст сви юмруци. — Заради това.
Тес почувства тежестта на тялото му. Минута по-късно горещите му устни обгърнаха зърното й, като го смучеха и подръпваха пламенно.
Тя се изви зашеметена, напрегна се в очакване на нещо, което тя самата не познаваше. Глухо стенание се откъсна от пресъхналите й устни.
— Ти искаш ли да ми се довериш — прошепна тъмното видение. — Аз го желая не по-малко от теб.
Той беше прав, тя наистина изпитваше необходимост да го направи. Но Тес беше научила горчивия си урок, не биваше да се доверява на никого. Дори и на един сън. Особено на един сън.
— Кажи ми, Тес.
— Върви си — задъха се тя. — Прекалено късно дойде — устните й се раздвижиха, но от тях не излезе нито звук. Тъмните образи я заобиколиха.
— Кажи името му — настояваше гласът от нейното минало. Но този път тя едва го чу.
Въздъхна и завъртя настрани главата си като придърпа ръка към зачервената си буза. Постепенно престана да чува и вижда всичко. Тя спеше.
По дяволите. За пореден път го беше надхитрила, помисли се Рейвънхърст, като проклинаше тихо. Сграбчи я за раменете и я разтърси яростно.
— Събуди се, мамка ти!
Внезапно някой натисна дръжката на вратата. Рейвънхърст бързо се наведе и духна свещта. Чу се тихо почукване. Но високият мъж в черно вече се промъкваше към прозореца. Дръпна завесите настрани и провеси крак през перваза.
— Аз ще се върна, Тес Лейтън — прошепна той в мрака. — Ще се върна заради Тори, заради всички останали, които ти и твоята Лисица убихте.
В ключалката се превъртя ключ. Виконт Рейвънхърст се обърна, тихо затвори прозореца след себе си и леко скочи върху покрива. Студеният вятър развя дългите му коси. Горе пердетата помръднаха. Той замръзна на мястото си, виждайки как прозорецът се отвори и проскърца от течението. Прилепи се плътно към студените керемиди. По дяволите! Не беше успял да заключи добре резето.
— Но защо е така студено тук — промърмори женски глас. — И защо е отворен този прозорец? — тя повиши тон като пламъкът на свещта й хвърляше дълги сенки върху завесите. — Но мога да се закълна, че аз го затворих.
Дъхът на Дейн спря. Той чуваше жената там горе, точно над него. Усещаше я как се взира в тъмнината.
— Сигурно остарявам — чу я да си мърмори.
И тогава прозорецът се затвори с тъп звук. Нечии ръце дръпнаха пердетата. Отново всичко потъна в мрак. Тогава чу дълбоката въздишка на прислужницата.
— Милостиви Боже, мис Тес… — с бързи стъпки тя се отправи към канапето.
Рейвънхърст чу трясъка на счупено стъкло и реши, че жената трябва да е съборила чашата в объркването си. Той дълго време стоя неподвижен, обзет от вледеняваща, безразсъдна ярост. Очите му, по-тъмни от нощта, обещаваха отмъщение за спящата вътре лейди.
Далече зад тъмните покриви на Рай той виждаше тънката сребърна линия на Кралския военен канал, който се извиваше, за да се слее с брега при Хайт. Отвъд лежеше Ламанша, който му напомни задачата, довела го до тук.
— Следващият път — зарече се Рейвънхърст, — няма да има пощада. Следващият път щеше да получи това, което искаше от Тес Лейтън. А то бе всичко, което тя притежаваше.