Тес се намръщи и захапа края на перото си докато записваше в колонка последните печалби. С малко късмет можеше и да надхвърли двеста лири. Това беше напредък, все пак. Въпреки, че не беше достатъчен. Някъде по средата на страницата очите й се отделиха от дългата колона числа. През прозореца струеше дневна светлина и тя виждаше меките очертания на далечните хълмове, буйни и зелени. Освежени от вчерашният дъжд.
Студен порив на вятъра погали бузата й и развя кичур светлокестенява коса по раменете й. Тес придоби строго изражение, усетила нечие присъствие на входа.
Напрежението в раменете й и пулсирането на вените й подсказа, че само един можеше да е човекът стоящ зад гърба й. Тя знаеше, че скоро ще трябва да го погледне в лицето. Но сега, когато времето за уреждане на сметките беше настъпило, Тес откри, че губи контрол над себе си, точно както в тясната уличка миналата нощ.
— Обърни се, Тес — долетя гласът на виконт Рейвънхърст. — Нека те погледна. Нека видя дали си все още оная малка, пресметлива кучка, която беше преди пет години.
5.
Тес не се обърна. Вместо това, с болезнено разтуптяно сърце, тя затвори счетоводната книга и остави перото на масата до нея. Тя внимателно набра ръкава си и обърса малко брашнено петънце от пръста си. Чак тогава се завъртя на стола, за да застане очи в очи с неканения гост.
Въпреки всичко видът на това студено, подигравателно лице и тези лазурно сини очи, я накараха да замръзне на мястото си. Лицето на човека, когото тя някога обичаше. Сега това лице беше брутално, неумолимо и вражеско.
Той беше облечен в широка бяла риза. Разкопчаната му яка разкриваше бронзова кожа покрита с черни косъмчета. Сиви бричове се опъваха на силните му, мускулести бедра и изчезваха във високите, излъскани ботуши.
Лицето му впечатли Тес. „Как се бе променило то“ — помисли си тя. Беше по-мрачно, по-сурово, по-набраздено. Да, дългите години на войната бяха сложили своя отпечатък и върху него. И върху този глас, който сега беше груб и леко дрезгав, за разлика от преди. Цялостния ефект беше този на остри контрасти. Под тънката обвивка на благоприличие се криеше безмилостен непознат. Някой по природа див и непредсказуем.
От решителната му стойка, от широките му рамене, от огромните му ръце, долиташе полъх на диво безразсъдство, докато лазурните му очи изгаряха лицето й. Жестокост се четеше по мрачните му черти и безжалостен поглед. Цялото му същество крещеше „опасност“.
Изведнъж Тес замръзна забелязвайки снопчетата бели коси по слепоочията му.
Значи все пак и той беше почувствал как минава времето. Но не беше страдал като нея, си помисли горчиво Тес. Сега всичко беше отминало, слава Богу. Тя вече никога нямаше да се остави да я наранят така дълбоко.
Но изведнъж тя видя всичко — вената, която пулсираше на врата му, непоколебимостта на брадичката му, студената решителност на стойката му.
Преди да може въобще да реагира, Рейвънхърст беше стигнал вече до кухнята, запречвайки с лоста, който подпираше вратата. Тя беше в капан.
— И сега, мила моя Тес — каза виконта, — мисля че ние двамата има какво да си кажем.
— Защо се върна — изсъска Тес стиснала здраво юмруци. — Защо не си остана там, мътните те взели!
— Защото може би почувствах, че имаш нужда от мъж в този живот, затова.
— Не си въобразявай. Ти нищо не значиш за мен. А явно и аз нищо не означавам за теб.
Острите черти на Дейн се изкривиха в подигравателна усмивка.
— Хайде, хайде, скъпа. Това ли е начинът да посрещнеш своя любим?
— Върви по дяволите, Ст. Пиер. Или може би трябваше да кажа виконт Рейвънхърст, както ме информира Хобхауз. Поздравления за новата ти титла. Уверена съм, че тя задоволява напълно твоята арогантност. Но ако смяташ, че има още нещо, което не сме си казали, лъжеш се. Просто ме остави на мира.
— Както виждаш аз съвсем нямам такива намерения. Все пак трябва да наваксаме толкова много загубено време — добави Рейвънхърст. Гласът му беше изпълнен със заплаха. — Пет години, ако искаш да бъдем съвсем точни.
Тес стискаше и отпускаше юмруците си върху бюрото. Каква жестока игра играеше той? И защо, за Бога, се върна тъкмо сега, когато вече беше започнала да го забравя?
„Да го забравяш ли? — запита един подигравателен глас. — Да забравиш това твърдо тяло? Да забравиш как очите му, в чиято дълбочина проблясват дяволски пламъчета, те поглъщат? Да забравиш дъха на косата му, от която струеше ароматът на море, слънце и вятър? Ти никога не ще успееш да го забравиш. Дори и заради начина по който се разделихте.“