Висок мъж, облечен в тъмночервено палто и сребристо-брокатно сако, седеше близо до прозореца, грижейки се за чаша бренди. Пронизващите му тюркоазени очи саркастично се присвиха, когато Дейн с трясък отвори вратата.
— А, Рейвънхърст, ето те най-сетне и теб — каза провлечено неканеният гост, оставяйки чашата си на масата откъм неговата страна. — Тъжно ми е да те карам, ъъъ, да вдигаш твоите флагове в такова време — мърмореше той, но леката му усмивка не показваше и най-малка следа от разкаяние.
„Тази титла — помисли си графът на Морланд, — колко чудато звучеше!“ Капитан Ст. Пиер определено по-добре подхождаше на твърдото изражение на неговия приятел.
— Тони! Какво по дяволите… — Рейвънхърст изсумтя в знак на възмущение пред нехайното спокойствие на приятеля му.
Антони Лангфорд, лорд Морланд, сви устните си и поклати глава неодобрително.
— Нищо, ти знаеш, приятелю мой, ти си създал истинско раздвижване на кръвта в Уайтхол. Изглежда Адмиралтейството се е уморило да му изхвърлят емисарите. Затова Старецът ми направи рядка визита, за да си осигури помощта ми — Морланд се усмихна вяло. — Опитах се да устоя, но ти знаеш колко настойчив може да бъде той. Ето така аз се озовах делегиран емисар — опасявам се, че съм сбъркал, съдейки по твоя буреносен поглед. Но ти няма да изхвърлиш един стар приятел на улицата — едната му вежда игриво се повдигна въпросително. — Няма, нали?
Дейн сподави едно проклятие, наблюдавайки мъжът, който седеше напълно спокоен в най-удобното му кресло, привършвайки чаша от най-доброто му бренди. Те се бяха срещнали по време на кошмарното отстъпление при Коруна, когато Дейн пристигна с транспортната флота, за да посрещне оттеглящата се армия. Бяха изминали само няколко месеца откакто Рейвънхърст за последен път беше видял своя непоклатим приятел.
Но изглеждаше вечност. До този момент виконтът не си беше дал сметка точно колко много му липсваше непочтителното остроумие на Морланд.
Рейвънхърст хвърли поглед към бастуна до краката на приятеля си.
— Какво е всичко това?
За миг лицето на Морланд потъмня, но след това очите му блеснаха с техния обичаен добър хумор.
— О, всички рани, спечелени в служба на краля и отечеството си струват. Глупав инцидент с начинаещ ловец, нищо повече. Тъжно ми беше да чуя за твоите… загуби — добави Морланд с желанието да приключи въпроса.
Гърбът на виконта настръхна. Черни нишки от болка сграбчиха сърцето му. Всеки казваше, че ще стане по-добре. Тогава защо все още изглежда както вчера?
— Ти знаеш, че миналата година загубих брат си — каза тихо Морланд. — Не е същото, разбира се, но…
Рейвънхърст изостри поглед, изучавайки лицето на приятеля си. За първи път той забеляза следи от болка, които Морланд се опитваше да заличи.
Дейн направи гримаса, отказвайки да позволи на симпатията му да засенчи неговия съд. Приятел или не, Морланд беше дошъл от Адмиралтейството и в това не би могло да има нищо добро.
Свивайки безгрижно рамене, той се обърна и прекрачи към походния сандък пред отдалечения прозорец. След като си наля доволно количество бренди, той премина през стаята с плаваща походка, която му позволяваше да стои на кватерпалубата при всякакво време.
Усмихвайки се сурово, той седна в креслото срещу приятеля си и вдигна чаша.
— Както виждам ти вече си се обслужил с най-доброто ми бренди. Няма да ти предлагам повече. Вместо това ето един тост — за траен мир и нека той настъпи скоро.
Морланд вдигна своята чаша в знак на съгласие. Пиха в тишина, всеки зает със собствените си мисли. А това бяха черни мисли, натежали от спомени за паднали другари, за ужасите — видени и никога забравени.
След дълга пауза Морланд погледна нагоре, изследвайки лицето на Рейвънхърст.
— Що се отнася до мира, именно заради него съм дошъл да те видя тази нощ, Рейвънхърст. Досега, приятелю мой, раните ти ще трябва да са почти излекувани. Вино, жени, всичко това е добре, разбира се, но идва време, когато човек трябва да се върне към реалния живот.
Дейн отвърна на втренчения поглед на своя приятел. Ъгловатото му бронзово лице внимателно беше очистено от всякакво изражение. Значи това трябваше да бъде прологът, нали?
— Ти не възнамеряваш да направиш това някак по-лесно за мен, нали? — попита Морланд сухо.
Един мускул трепна върху устната на Дейн. Той погледна графа над ръба на чашата си. Не, господи, не!
— Много добре. Тъй като има вероятност много скоро да се превърна в четвъртия пратеник, който ще бъде изхвърлен на улицата, ще продължа направо към въпроса. Старецът се е препънал в нещо — нещо изключително важно за излизането от тази злощастна война.