— Престанете да ме зяпате, лейтенант — каза остро Дейн, без да се обърне. — Карате ме да се чувствам дяволски нервен.
— Да, милорд — долетя едва смутолевеният отговор.
— Значи този Ромни Лисицата има стабилни връзки с местните хора?
— Да, наистина. Винаги е предпазлив, когато оставя храна, чай или пари за бедните. Той е хладнокръвен, този Ромни Лисицата. Но човек просто не може да не… — и така и не каза това, което възнамеряваше.
— Да не какво, лейтенант?
— Сър… — мъжът с греблата промърмори сконфузено.
— Довърши изречението си, човече — дойде безмилостната заповед.
— Е, добре, как да не му се възхити човек. Той никога не е нагрубил офицер или когото и да било. А и плановете му са чудесно обмислени. Всеки път изненадва Хоукинс, като че ли си играе с него.
Чертите на Рейвънхърст се изопнаха.
— Този човек е престъпник, лейтенант! Също така е и в съюз с нашите врагове. Никога не го забравяй! И няма нищо, което да заслужава възхищение в този изменник. Затова гледай да не изпадаш в подобни сантименталности пред мен.
— Слушам, милорд — дойде краткият отговор. Значи момчето не хареса заповедта му. Е, щеше да е по-добре да се научи да я харесва, си помисли сурово Дейн. Все още оставаше войната и врага трябваше да бъде победен. Адмиралтейството имаше причини да вярва, че този приятел Лисицата беше доста вътре в играта. Накратко, те искаха техният предател да бъде хванат и Дейн възнамеряваше да го направи.
— А свърталищата на контрабандистите? Някакви предположения къде биха могли да се крият, за да организират набезите? Те все пак трябва да осъществяват връзка по някакъв начин.
— Имат система от сигнали тук, на острова, която се сменя доста често, милорд. Светлинни отражения в прозорците, коне, вързани пред къщите и всякакви такива. Понякога казват, че и музиката на цигуларите в страноприемниците и обществените сгради е някакъв вид сигнализация. Чувал съм, че за половин час могат да съберат двеста души.
— Страноприемници, казваш? — гласът на Дейн стана остър. — Като Ейнджъл може би?
— Веднъж чух да я споменават, но доста отдавна. Мис Лейтън не е такъв тип човек да прикрива подобни пристигания и отпътувания. Не, няма никаква следа в този район. Но на едно друго ниско място, точно на ръба на блатото, близо до Снаргейт, може би. Нарича се Мери Мейдс.
Дейн присви очи. Наближаваха покрайнините на Епълдор. Сред широките поля малка църквичка, с ожулени от времето стени, се къпеше във виолетовото сияние на последните лъчи на залязващото слънце.
— Има ли още някой подозрителен, за когото трябва да знам, лейтенант?
— Никой специално, сър. Всеки тук е замесен до известна степен в „търговията“, както я наричат. А освен това и този нахален французин, който патрулира по бреговете от Феърли до Фолсктаун е толкова нагъл. Точно миналата седмица е бил забелязан да пуска котва край Уинчелси. Посред бял ден!
— С какво се занимава той?
— С контрабанда на борда на „Свобода“, милорд, двумачтов кораб с четириъгълни платна, отлично плавателно средство за всяко време на годината. Има отличен екипаж. Те успяват да се измъкват под носа на всеки, който се е опитал да ги догони.
— Това въобще не говори добре за Кралската флота — каза лорд Рейвънхърст кисело.
— Да, милорд.
— Ами този митнически инспектор, Еймъз Хоукинз? Каква роля играе той във всичко това?
— Жестока е съдбата, милорд. Разпорежда се с малко повече власт, отколкото разполага, ако разбирате какво имам предвид.
— Не разбирам, лейтенант. Ако разбирах, нямаше да ви питам.
Така жестоко порицан, младият офицер се надвеси над греблото, за да прикрие в дрехата сит зачервените си бузи.
— На него му харесва да използва властта си, за да измъква стоки от хората — храна, дрехи и всякакви от същия сорт. Бяха се пуснали слухове, че наказвал някои селяни, които не искали да му се подчинят… — гласът му се провлачи.
— Продължавайте, лейтенант, като че ли има още какво да ми кажете.
— Е, той се разпорежда доста свободно с местните жени, милорд. Държи се с тях непочтително и грубо. Само преди месец едно селско момиче от Епърдор си дошло в къщи цялото покрито със синини. Страхувало се да каже името на подлеца, който го наранил. Но брат й все пак успял да изтръгне името му от нея. „Еймъз Хоукинс“ — казало девойчето — гласът на лейтенанта се снижи. — Когато тръгнали трима с брат й след него да му отмъстят, той стрелял в гърбовете им и ги убил. После захвърлил труповете им в канала. Казал, че това ще се случи на всеки, който му се противопостави.