— А съдията?
— Не смятам, че е правилно да го замесваме, милорд. Вярно, той направи прибързано заключение и отсъди, че виновни са момчетата, които попрепили и се изпозастреляли.
— Предполагам, че след като са се застреляли са успели да изхвърлят и телата си в канала… — студено заяви Рейвънхърст. — Нямаше ли свидетели?
— Никой не посмя да свидетелства. Смятам, че Хоукинс доста добре беше нагласил работата.
Лицето на виконта стана сериозно. Бяха във война с Франция, а разни мулета като Хоукинс си стояха в къщи и тероризираха селячеството.
Но това нямаше да продължи докато той имаше сили и искаше да го спре, тихо се закле Рейвънхърст.
И те продължиха плаването си навъсени и нито един от тях не продума.
Над тях небето потъмня. Сините цветове се преливаха с последните жълти лъчи на залязващото слънце над Рай.
Дейн стоеше напрегнат, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на балтона си. „Ако Тес наистина беше замесена“ — обади се безжалостен глас в него. Щеше ли той хладнокръвно да я остави в ръцете на човек като Хоукинс, при положение, че знаеше какво можеше да й стори.
От устните на Рейвънхърст се откъсна тиха ругатня. Животът в морето изглеждаше като че ли доста по-лесен.
— Простете, ваша светлост — започна нерешително лейтенанта, — но дори и на контрабандист не пожелавам да попадне в ръцете на Хоукинс.
Ами ако това се случи с нея, помисли си Рейвънхърст.
— Разбирате, че колкото се отнася до Лисицата, той доста е затруднил нашия Хоукинс. Много често му е хвърлял пясък в очите и оттогава залавянето на този престъпник се е превърнало в нещо като лична война за Хоукинс.
— В такъв случай ще е много по-добре да пуснем нашите собствени лисици да душат наоколо и да го намерят, преди Еймъз Хоукинс да е успял, нали, лейтенант?
Няколко часа по-късно, когато сенките се сляха в едно с падналия здрач, четири рози достигнаха своето предназначение в четири различни колиби в края на блатото.
Четирима мъже се намръщиха, когато видяха откъснатите черни цветя, тайния знак на Лисицата. Но какво по дяволите правеше този мръсник, вдигайки ги на крака толкова скоро? — чудеха се те. Имаха само шест часа за да се срещнат с каретите и да съберат четиридесет човека.
Но раздразнението им бързо отмина.
По-честите набези означаваха повече златни гвинеи да подрънкват в джобовете им. Кои бяха те, за да се оплакват, че Лисицата беше толкова усърден.
Да, когато блатото потънеше в мрак, всичките щяха да чакат.
7.
Небето беше оловно сиво, покрито с черни облаци. Въздухът беше тежък и предвещаваше дъжд. Нощ в блатото.
Може би духове бродеха в тази мрачна тишина.
В тъмнината за миг проблесна фенер. Но той бързо угасна. Високо в дюните фигурата, която стискаше фенера в ръка, се спусна по подветрената им страна, като се извърна да хвърли остър поглед през вълните от пясък. Те се простираха на север до върховете над Рай и на изток преминаваха в огромните черни пространства на Ромни Марш.
„Там няма нищо“ — си каза Тес. — Но откъде идваше тогава това остро чувство на напрегнатост?
Далече отвъд канала дойде и отговора — присветна светлинка и също толкова бързо изчезна.
Изведнъж всичко се оживи. Иззад дюните излезе тъмна колона от човешки фигури и четиридесет контрабандисти с почернени лица запълзяха към брега по свличащия се пясък. Подредените платна на двумачтов кораб изникнаха пред очите на мъжете, осветени от слабата лунна светлина.
Над мочурището проехтя самотният писък на керкенез, почти задушен от скърцането на колона фургони, които лъкатушеха но източния склон на дюните.
Без да предупредят колите или кочияшите, маскирани изцяло в черно, от мантиите до триполите си шапки, те изскочиха от нощта. Лицата под шапката можеха ясно да се различат на лунната светлина, лица странни, с черни мустаци под остър нос. Само очите на конниците можеха да се видят през малки цепнатини на маските. Въпреки, че блестяха от диво въодушевление, беше невъзможно да се каже какъв беше цвета им.
— Още веднъж ви поздравявам за хубавата работа, която свършихте тази нощ, джентълмени — извика ездачът. Гласът му прозвуча изопачен и остър изпод маската му. Никой не можеше да познае как звучи наистина гласът му, но смехът, който прекъсваше думите му, беше ясен и сърдечен.
Лисицата! Името беше преминало през колоната, изговорено с гордост, благодарност и страх и четиридесет лица се обърнаха към ездача.
— Лисицата някога да е закъснявал, юначаги? — изсъска мъжът със странния си, неестествен глас. — Ха! Джафкащите кучета на Хоукинс трябва да ме догонят до дупката ми! — хуморът му изчезна, смесен от студената точност на командата. — Извадете лодките, мистър Джоунз.