Моментално петимата мъже, които стояха отпред, се отделиха от редицата и залазиха за да ги изровят от пясъка недалече от брега. След малко, като магия се показаха четири лъскави галери, а дългите им гребла бяха увити в платно за да заглушава ударите им.
— Като вземете товара, насочете се към Хайт, Листър Хайт — заповяда Лисицата. — Чака ви Уинчелси Бийч тази нощ, мистър Смит. Останалите върнете стоката тук за товарене!
По неизказано споразумение в мочурищата никога не се използваха истински имена. Така беше по-сигурно. Имена като Смит и Джоунз бяха достатъчни и всички го знаеха, най-вече Лисицата, защото мъжете бяха създания твърде склонни да развържат езиците си след чаша питие или преживяване с хубава жена.
Корабът се виждаше сега ясно. Платната му се отпуснаха докато улавяха течението. Надписът на мачтата блестеше на лунната светлина — „Свобода“.
Нито един от мъжете не откри каквато и да е ирония в тази дума. Нито пък почувства неудобство, че търгува с граждани от враждебна нация.
Това беше бизнес, в края на краищата, бизнес, който е пазил семействата по крайбрежието от глад повече от четиристотин години. Войните ще бъдат спечелени или загубени, нации ще се издигат или падат, но контрабандата винаги ще оцелява.
Фенер светна еднократно от палубата на френския кораб и получи същия отговор от слабата фигура, която се беше придвижила напред. Галерите вече бяха освободени от пясъка.
Един по един, всеки взе определения брой бурета със силно бренди и джин, сандъци с чай, тютюн и китайска коприна. Стоката беше натоварена. Храбрият екипаж се обърна бързо и се отправи към брега, където чевръсти ръце чакаха, за да пренатоварят новата стока във фургоните.
След по-малко от половин час фургоните бяха почти пълни. Галерите вече се бяха върнали за последния курс — едната до Уинчелси, а другата до Хайт. Другите две лодки щяха да бъдат скрити в скривалищата им под пясъците на Калебер.
Цялата маневра беше извършена с точността на военна операция. Всъщност Лисицата се гордееше с опитността на хората си и с точността на изчисленията. Особено, когато се отнасяше до нов вид контакт, както този с капитана на „Свобода“. Дори сега контрабандистът се ограничаваше да прави връзка с него само чрез посредник.
Да, Лисицата беше от хората, които обмисляха и най-малкия детайл, затова и имаше такъв голям успех в търговията.
Черният кон под него уплашено се изправи на задните си крака.
— Внимателно, Фенси — прошепна контрабандистът, като присви очи изучавайки хоризонта със соколов поглед. След като не забеляза никакво движение той погледна към трудещите се фигури. Очите му се спряха на човека, който държеше фенера и той навъсено започна да го изучава. Нещо изникна в съзнанието му, нещо, което не можеше да определи.
Стисна здраво юздите и изруга тихо. Какво го притесняваше в това момче? Но каквото и да беше то, не биваше да го разсейва от мислите му.
Точно тогава над дюните се изви писък. Изведнъж, като че ли от земята изникна колона драгуни.
— Спрете, в името на краля, говеда такива!
Но Лисицата вече беше на път.
— Дръжте се, момчета! — изкомандва той твърдо и властно. — Пазете главите си и бягайте през мочурището! Оставете стоката. Ще има много повече.
Докато говореше едрият мъж пришпори коня си между фургоните, като протягаше ръка за опора или издърпваше някой сред хаоса на отстъплението.
Първият митнически агент започна да пори дюните към брега, но контрабандистите бяха по-бързи. Те хукнаха на изток, където пясъкът свършваше и започваха тъмните контури на мочурището.
Поне галерите не бяха застрашени в морето — забеляза Лисицата със задоволство. Те щяха да бъдат натоварени и щяха да заплават към по-сигурно място — към заливи далеч на изток и запад.
Изведнъж Лисицата пришпори коня си напред. Момчето с фенера беше паднало на земята, този глупак Том Ранели го беше съборил.
Драгуните вече се насочваха към последните фигури, които се бяха разпръснали по брега.
Ругаейки тихо Лисицата се наведе, като се опитваше да стигне слабото тяло на пясъка. Главата на момчето беше отметната назад. Голямата му шапка беше килната настрани като откриваше слабо овално лице, крехки скули и големи, изплашени очи.
— Тес! — извика Лисицата с ужас. Сърцето му биеше болезнено бързо. — Господи, момиче, какви лудости вършиш?
„Какви наистина?“ — помисли си Тес обезумяла. Но тя твърде късно си задаваше този въпрос — приключението вече се бе превърнало в кошмар. Болеше я реброто, където онзи глупак Рансли я беше ритнал и тя едва можеше да се движи. Около нея мятащите се коне цвилеха сърдито, пищови гърмяха и хората на Хоукинс псуваха дивашки.