Когато стигнаха до стария вал, тя беше съставила отчаяния си план. Дръпна поводите докато се спускаха надолу. Потупа коня по шията.
— Върви вкъщи, във Феърли, Юпитер — заповяда тя, — следвай старата пътека, ти знаеш пътя.
Големият пъстър кон се обърна и изцвили, без да помръдне.
— У дома! — заповяда ожесточено тя.
Мъжът познат на мочурището като Лисицата, започна да мърмори нещо, като се опитваше да избяга от болката.
— Тес? — прошепна той и протегна студената си ръка, за да хване нейната. — Мила, няма да ти позволя. Вземи коня и ме остави тук. Няма да оцелея.
— Не мога да те оставя, Джак — отчаяно извика Тес. — Томас е в старата колиба на пазача. Той ще те наглежда докато се върна. Няма да се забавя повече от час-два, надявам се. Не се тревожи за мен. Познавам тези блата много добре!
Лисицата се олюля и за момент разхлаби хватката си. Тес моментално се освободи и плесна коня по задницата.
— Върви, Юпитер.
Големият кон се запъти на север, а Джак измърмори някаква ругатня под носа си.
— Когато ми паднеш в ръцете, мила, ще те накарам да съжаляваш за тази нощ. Само почакай! Почакай да видиш… — измърмори той.
Заканата му бе прекъсната от пристъп на остра кашлица, която разтърси отпуснатото му тяло.
„О, Джак, аз вече съжалявам!“ — помисли си Тес, като гледаше как Юпитер потъва в тъмните треви на мочурището. След миг и конят, и ездачът се скриха от погледа й.
Тогава, удовлетворена, тя се запрепъва към един тесен канал, почти целия скрит зад сноп водни растения.
Рейвънхърст чу леко почукване на вратата.
Сви очи. Може би ако го пренебрегнеше, натрапникът щеше да си отиде.
Мръщейки се изпи брендито от чашата и се загледа в огъня борейки се с тежестта на отговорностите, които всеки ден ставаха все по-големи. Дори сега като че ли чуваше тиктакането на часовник в главата си. Две седмици, напомняше му той. Остават само две седмици.
Почукването се повтори отново, този път по-настоятелно.
— Кой, по дяволите, е това?! — изръмжа, без да отдели поглед от огъня.
Вратата се отвори с леко поскърцване.
— Само Пийл, капитане — прислужникът на Рейвънхърст влезе тихо в стаята и прибра на място ботушите, които току-що бе лъснал.
— Не ме наричай капитан! — каза мъжът пред камината. — Не ме наричай повече така. Сега аз съм просто Дейн — гласът му стана по-твърд. — По дяволите и лорд Рейвънхърст.
Прислужникът не отговори, защото знаеше, че това не е особено разумно при подобно настроение на господаря му. Пийл се запъти да разопакова последния куфар на Рейвънхърст, като се опитваше да не поглежда към полупразната гарафа на масата край господаря.
След като свещите бяха изгасени, той трябваше да се задоволи със слабата светлина, идваща от огнището. Но беше работил и при по-лоши условия, помисли си прислужникът.
Много по-лоши.
След няколко минути част от ризите бяха подредени в чекмеджета. Мръщейки се, Пийл се помайваше, като опипваше хубавите ленени тъкани.
Всичките ризи бяха чисто нови. Необличани. „Времената се променят — помисли си той, — и хората с тях.“ Също както капитана — виконта, поправи се остро Пийл — трябваше да се промени.
Прислужникът изучаваше приведената фигура на Рейвънхърст критично. Той имаше здраво тяло, с добре развити мускули, а широките му рамене се очертаваха ясно под ризата му. Нямаше я слабостта, която бе обзела офицера след завръщането му в Англия само преди три месеца. Тръпнещите раменни мускули и стегнатото тяло бяха резултатът от всекидневно боксиране и фехтовка. Когато имаше възможност, виконтът плуваше, Пийл знаеше това, но напоследък нямаше свободно време.
„Може би затова господарят беше станал толкова проклето мрачен напоследък. Затова и заради потока закодирани документи, които получаваше от Адмиралтейството — помисли си Пийл.“
Прислужникът присви очи и заклати глава. Утре също нямаше да се плува.
С безизразна физиономия прислужникът, който в крайна сметка не беше точно такъв, вдигна поглед.
— Ще искате ли да ви налея още едно бренди преди да съм си отишъл?
— Нямам нужда от болногледачка, Пийл — изстреля Рейвънхърст. — Дълго време сме заедно, но дори и помощта ти след Трафалгар не ти дава това право!
Прошареният прислужник тихо въздъхна. Нищо повече не можеше да направи за господаря си тази нощ. Поне докато виконтът пиеше, той можеше да спи.
Повечето нощи той просто сновеше напред-назад, обикаляйки като бясно животно.
Дълго време Рейвънхърст се концентрираше с мътен поглед върху огъня.
— Съжалявам, Пийл. Не заслужаваше това. Аз съм човекът, който трябва най-добре да го знае.