Дейн се изправи с несигурни движения и отиде до прозореца. Отдръпна белите завеси и се загледа в тихата улица. Устието на Ротър се протягаше на юг под лунната светлина. Различи една шхуна навътре в морето.
Още контрабандисти, без съмнение! Господ да убие душите им! Проклятието на цялото това крайбрежие!
Какво правеше той тук, все пак? — попита се Дейн. Той трябваше да е в морето на палубата на някой кораб, грубите дъски да скърцат под краката му и вятърът да свисти в платната над главата му.
Защо, за Бога, беше вързан тук, на сушата, когато се водеше война зад хоризонта?
Впи пръсти в белите надиплени пердета. Белите кичури, които се спускаха по челото му блестяха — сребро и абанос.
Да, време беше да се изправи лице в лице с това, което го притесняваше.
Защо съдбата бе отредила той да бъде опазен, когато толкова много други мъже, много по-добри от него, бяха паднали в боя?
Но, може би това няма значение, каза си той. Този живот си беше отишъл завинаги. Нелсън беше мъртъв. Семейството му също си бе отишло, отнесено от болест и нелеп нещастен случай в открито море. Той няма да може да излиза вече в морето, не и когато носеше отговорност. Един ден тази отговорност щеше да изисква от него да се ожени и да продължи рода Рейвънхърст.
Намръщи се при мисълта за студено съжителство заради продължаването на едно потомство. Но предположи, че ще се научи как да приема това, както се бе научил да приема много неща откакто се завърна.
Навън, в морето, платната на далечната шхуна потрепнаха за момент, а после изчезнаха на юг към Диеп, без съмнение, помисли си Дейн, като несъзнателно стискаше плата в ръката си.
Дали и сега не пренасяха златни гвинеи, за да хранят и подпомагат изтощените от войната Наполеонови войски?
Чертите на лицето му се изопнаха при спомена за последната среща в Адмиралтейството само преди няколко дни.
— Доста време ми отне да ви открия, Рейвънхърст — каза строгият, белокос старец с най-дистанциращия си тон. — Виното и проститутките са хубаво нещо. Ти знаеш това, разбира се. Но не мислиш ли, ме е време да се заемеш с живота отново? Раните ти трябва дълго да се лекуват, все пак.
„Само раните да бяха“ — помисли си горчиво Дейн, като се взираше в нощта. Прокара пръсти по грозните белези, набраздили дясната му ръка от китката до лакътя.
Дълги, закоравели линии, които ставаха ту сребристи, ту кърваво червени на светлината на танцуващия огън.
Може би Стареца беше прав. Може би точно от работа имаше нужда. Нещо, което да разсее мислите му от Трафалгар и Коруна. Бог му е свидетел — беше опитал всичко друго през изминалите месеци. Виното не бе помогнало, нито веселбата в Лондон.
Жените бяха помогнали, но само за малко. Скоро и те престанаха да го привличат, дори и чувствената Даниел.
И тогава Адмиралтейството го бе открило. Очите му помътняха като си припомни безцеремонния тон на Стареца.
— Този път е заповед — гладко каза строгият мъж. — Зная, че си бил освободен от служба заради тази неприятност със семейството ти. Лош повод да се прибереш вкъщи — той вдигна ръка, когато Дейн се готвеше да го прекъсне. — Не, остави ме да се изкажа. Няма да те пращам отново в морето, затова не питай. Това е нещо много по-важно, въпреки че разбирам от гримасата ти, че това не ти харесва. Този път се отнася за шпионин. Базата, изглежда е Феърли. Познаваш го добре, така че не ми казвай обратното — продължи неумолимо той, — бил е в рода Лейтън поколения наред. Но сега е само една развалина, за съжаление. Защото, както подочух, последният от рода Лейтън е бил абсолютен простак — проиграл парите си до последния шилинг, а след това се самоубил. Гадна работа, казвам ти.
Тогава адмиралът спря, като погледна надолу към куп листа подредени старателно в средата на бюрото му.
— Една дъщеря — Тереза Ариадне Лейтън. Освен нея единственият оцелял потомък е брат й Ашли. Момчето е възпитаник на Оксфорд и вече си е създало име сред компанията на немирниците — адмиралът изсумтя с негодувание. — Момчето е достатъчно нагло, че да започне да се занимава с контрабанда, без съмнение. Но би било дяволски трудно да го прави от такова голямо разстояние. А и е прекалено неопитно, за да бъде водач. Но човек никога не може да бъде сигурен…
След като се намръщи, прошареният офицер заговори по същество.
— Но както и да е, сега това е твой проблем, Рейвънхърст. Имаме причина да смятаме, че човекът, който се крие зад всичко това е Ромни Лисицата. Проклет да е неуловимият негодник… вероятно си чувал за него. Не трябва да разчиташ на помощ в Рай, защото нашият човек е далеч по-близък с тамошните хора, отколкото който и да е друг.