„Или по-близък с НЕЯ“ — запита се Дейн, задушаван от студените пръсти на яростта.
От другия край на стаята безмилостните очи на адмирала дълго и сурово го бяха изучавали.
— Намери Лисицата, Рейвънхърст. Хвани го на тясно и разбери дали той стои зад това шпионство и историята със златните товари. Ако е той — очите на адмирала нито за миг не се отделяха от лицето на Дейн, — тогава премахни този негодник веднъж завинаги. Не можем да си позволим виконт Уелингтън да хване Бонапарт, не и сега, когато нещата са стигнали до критичен етап на континента. Няма да ти кажа кога или къде, защото до тази информация имат достъп само неколцина. Но едно ще ти кажа, Рейвънхърст — използвай каквито начини пожелаеш. Давам ти карт-бланш. Само гледай с този контрабандист да е свършено. Завинаги.
Белите пердета се полюшваха докато Дейн стоеше неподвижно, огрян от слабата среднощна светлина. Тъмните му очи бяха безжалостни и непроницаеми.
Дори и сега той се опита да се освободи от мрежите на Стареца.
— Какво ви кара да мислите, че аз по какъвто и да е начин съм заинтересован от вашите съмнения или от тази проклета война? — запита той безцеремонно.
— Значи не ме слушаш. А не те ли интересува човека, който спаси живота ти? — запита сурово адмиралът. — Спомняш си младият Гори, нали? Юнгата от Beuerophon, който загуби ръката си при Трафалгар. След Коруна момчето работеше на половин заплата. Морланд не ти каза това, нали? Нито последните думи на момчето: „Тя ме чакаше… Ейнджъл… Тес“.
При произнасянето на това име Дейн трепна, като сви ръцете си в юмруци. Лицето му беше като непроницаема маска. Горчива болка започна да гори вътре в него, болка, която завъртя мислите му в тъмен водовъртеж.
Да работиш с контрабандисти беше достатъчно отвратително, но да убиеш невинен седемнадесет годишен младеж…
Кучка! Хладнокръвна кучка!
Внезапно цялото значение на възложената му задача светна в нова светлина, вече не ставаше въпрос да защитава името на Краля и отечеството. Сега всичко стана дяволски лично. Дейн трябваше да отмъсти за невинния юноша, който някога беше спасил живота му, рискувайки собствената си ръка.
Сега трябваше да се изправи лице в лице срещу мъжа… или може би жената.
Да, закле се твърдо Рейвънхърст, той щеше да изпълни заповедта на адмирала. Щеше да пречупи Тес Лейтън без най-малкото угризение на съвестта.
— Разполагаш със шест седмици — продължи безмилостно адмиралът. — Съвсем скоро Уелингтън ще бъде задържан от контраатака в Пиренейския полуостров. Достатъчно е да знаеш, че не можем да си позволим каквото и да било да попречи на успеха на акцията. Без мен или теб може да мине, защото военната операция е гарантирана.
— Но на мен няма да са ми необходими шест седмици — отвърна сухо Рейвънхърст, като в гласа му се четеше заплаха. — Ще получите отговора за половината на това време — жестока усмивка заигра по крайчеца на устните му. — О, да, аз ще заловя Лисицата ви, адмирале, и когато го направя ще го накарам да съжалява, че се е родил.
И нея също.
Ръцете на Дейн конвулсивно стиснаха белите пердета, когато си спомни за жестоката клетва, която беше дал онзи ден в Лондон.
Зад него Пийл дискретно се изкашля.
— Ще желаете ли още нещо, милорд?
— Късмет, Пийл — промърмори Дейн, като леко сливаше думите. — Може би дори чудо!
— Чудеса стават, милорд — тихо промълви прислужникът. — А и Рай е такова място, където човек би повярвал, че магията съществува.
След като вратата бе безшумно затворена, Рейвънхърст продължи да гледа морето. С очи на познавач той проследи хоризонта, където бели пухкави облаци си играеха с вятъра.
Да, той щеше да получи тъмното си отмъщение. Може би то щеше да оправдае цялата горчивина, която последните пет години му донесоха.
Внезапно тишината на нощта бе прекъсната от виковете на няколко драгуни и множество митнически агенти се запридвижваха по тясната улица.
Значи хрътките на Хоукинс бяха надушили своята плячка. Рейвънхърст се извъртя, залитна и осъзна, че беше малко повече от леко пиян. Ухили се и захвърли балтона и ботушите си.
Какво от това, че се беше напил? Дяволски добре се чувстваше така!
Всъщност беше в отлично състояние, за да направи едно малко, свое разследване.
8.
Когато стигна края на тунела, Тес се олюляваше, като се бореше отчаяно да се задържи на краката си. С лице, изкривено от болка, тя освободи тайното резе, което отвори тайната врата към стаята й. Тогава, с разтуптяно сърце, отправи тиха благодарствена молитва към хилядите тайни на Ейнджъл.
За пореден път те я бяха спасили. Страните й горяха когато почука на вътрешната врата. Чувстваше как потта се стича по овъгленото й чело и усети нещо топло и лепкаво над корема, вероятно кръв от мястото, където противният драгун я беше ритнал.