— Така ли? — вонящия му дъх се разля около бузите на Тес и тя трябваше да се насили, за да не се отдръпне. — В такъв случай няма да имате нищо против да поразровим наоколо, нали? Навсякъде, по-точно — добави той с очи впити в пеньоара й. — Като ще започнем с вашата стая.
Тес се отдръпна като сви ръцете си в юмрук, за да не зашлеви подигравателното лице на Хоукинс. Мисълта, че неговите хора щяха да преровят дрехите й и личните й вещи я разяри, но тя не го показа, защото това й действие само би разпалило подозренията на Хоукинс. Той беше в правата си като кралски митнически инспектор и добре съзнаваше това. Тес само се молеше Лети да се е досетила да се освободи от мръсната риза и калните бричове.
— Мънди!
Вратата се отвори. Хоукинс грубо кимна на слабия човек, който стоеше отпред.
— Провери всяка стая, Мънди, като започнеш с тази на мис Лейтън — изръмжа той. — Сваляй завивките, изсипи чекмеджетата и опразни лавиците. Не искам нито едно нещо да бъде пропуснато, разбра ли ме?
Безмилостни зелени искри струяха от очите на Тес. Тя се завъртя, за да погледне лицето на Хоукинс и за момент усети, че е прекалено развълнувана, за да говори. Гърдите я боляха, а дебелият инспектор изглежда изпитваше специално удоволствие да я измъчва.
— Цялата тази грубост е напълно излишна — процеди през зъби Тес.
— Да не би да криете нещо, мис Лейтън? Аз винаги мога да накарам хората ми да се върнат. Тогава можем да отидем и да обсъдим нещата някъде… насаме.
— Нямам какво да ви кажа, инспекторе! Нито пред хора, нито насаме.
Дебелото лице на Хоукинс придоби отвратителен лилав оттенък. Ругаейки той хвана Тес за лакътя и я придърпа по-близо до себе си.
— Все още в търсене на лисици, а, Хоукинс? — съвсем нов ясен глас се чу от вратата, в който трептяха нотки на подигравка.
Тес замръзна на мястото си. Внезапно усети как остра болка прониза врата й и се спусна надолу по гръбнака й.
Напрегнато усещане. Тя бавно се обърна, като се намери лице в лице със сини очи, които лениво изучаваха зачервеното й лице. Сърцето й заби лудо. Тес се опита да прикрие изненадата си, като не показа нищо повече от слабо раздразнение.
— Мис Лейтън! — студени и непроницаеми, подигравателните му сини очи я оглеждаха.
— Виконт Рейвънхърст! — отговори хладно Тес. Тя повдигна високомерно брадичка, успяла да се освободи от Хоукинс и се отдръпна назад, за да пооправи нощния си тоалет.
Жестока усмивка заигра на устните на човека пред нея.
— Ние се срещнахме с тази дама преди пет години, инспекторе, знаехте ли това? Тогава аз бях един прост лейтенант. Но дамата предпочита да не си спомня за това. О, тази хубавица е толкова непостоянна — добави той иронично. — Аз съм отчаян, мис Лейтън.
Тес повдигна рамене като отвърна на погледа му с презрение.
— Но пет години са доста дълго време, милорд. Доста неща могат да се променят за такъв период. Печелят се битки, сърца се разбиват и рани заздравяват.
Докато говореше, Тес се стараеше да не гледа неговото силно и здраво тяло, но това някак не й се отдаваше. Раменете му все още бяха най-хубавите, които някога беше виждала, помисли си с нежелание Тес. А и очите му — все още най-привлекателните. Среднощни очи, които сега бяха замъглени от сапфирени пламъци.
Безцеремонно оставяйки го да се наслаждава на прелестите й, Тес погледна свирепо човека, който някога обичаше със цялото си същество. Човекът, който разби всяка една нейна надежда за щастие.
Очите им се срещнаха. В смразяваща тишина те се оглеждаха един друг — двама смъртни врагове преценяващи силите си. И слабостите.
Тес бавно разтегли устните си в подигравателна усмивка. Точно в този момент се почувства щастлива, че душата й бе мъртва, че никога вече не можеше да изпита такава силна болка, каквато този мъж й бе причинил, когато си беше отишъл.
— Пет пари не давам за това дали сте се срещали или не! — изрева Хоукинс, вбесен от факта, че остана пренебрегнат през цялото време, докато траеше разговорът им. — И това, което казвам на мис Лейтън съвсем не ви засяга, Рейвънхърст!
— Напротив, инспекторе, живо ме интересува. Като гост на Ейнджъл, аз нямам никакво желание багажа и принадлежностите ми да бъдат преровени.
— Въобще не ме занимавайте със скапаните си прищевки, ясно ли ви е? — изсъска Хоукинс. — Сега не сме на вашия квартедек и това не е Средиземно море. Не ми пука ако ще и дук да сте — това е моят град и по-добре не го забравяйте!
Необезпокоен от думите му Дейн повдигна с палеца на крака си връхчето на ботуша си за езда и започна мързеливо да го изучава.