— Хоукинс трябва да я е донесъл, мис. Този път той имаше и ключ. Хобхауз се опита да го спре, но хората на инспектора го задържаха. Когато се върнахме, го заварихме проснат на земята в коридора — долетя отговорът на прислужницата.
Тес потрепери, усетила студените тръпки на страха да пролазват по гърба й. Докъде ли беше стигнал Хоукинс тази нощ в желанието си да я насили?
Погледът й се спря на железният свещник на пода и внезапно дъхът й секна. Да не би да беше използвала този предмет, за да се защити от неканения дебел посетител? И ако беше така, защо нищо не можеше да си спомни?
С побеляло лице тя погледна Лети, която само повдигна рамене.
Придържайки роклята си със замръзнали пръсти, Тес се смъкна от леглото и отиде до прозореца. Дъждът плющеше по покрива и се лееше като из ведро.
За миг над блатото проблесна светкавица и след това изчезна.
С крайчеца на окото си тя видя нещо лъскаво на пода. Бавно се наведе и вдигна ключа, който беше паднал под прозореца.
Нейният ключ. Дори нямаше нужда да проверява дали влиза в ключалката.
Господи, какво се бе случило? Бе сънувала ужасен сън, а събуждането й я ужаси още повече.
Но нямаше да се предаде — нито на Хоукинс, нито на когото и да било друг! С изправена глава Тес посрещна завладяващото я чувство на безпомощност и се пребори с него, както бе правила много пъти преди това. Както бе изплашена, сега я обзе дива ярост. Очите й засвяткаха, докато си представяше как дебелите пръсти на Хоукинс опипват роклята й.
Никога повече! — закле се тя. Никога няма да бяга. Никога няма да отстъпи и крачка пред никого и нищо на света! Ейнджъл беше нейна, Феърли — също!
Ако контрабандата й помагаше да ги запази, тя щеше да прекара пратка бренди дори и край призрака на самия мистър Пийт!
Мръсната му свиня! Как е посмял да го стори!
На следващата сутрин Тес се събуди, изпълнена с ярост и недоумение, и зяпна разпилените на пода спални завивки и кърпи, като че ли никога повече нямаше да бъдат използвани.
— Къде е той? — властно запита тя Хобхауз, който бе застанал до нея.
— Бях го сложил на една кушетка в салона за гости, мис Тес. Събуди се по същия начин, по който си представям, че е заспал — грозен и ръмжащ. Цялата сутрин ругаеше и се кълнеше, че ще си отмъсти. Между другото на главата му е изникнала цицина, голяма колкото човката на Максимилиан. Предполагам, нямате представа къде я е получил?
— Не си спомням нищо — съвсем честно отвърна Тес. Погледът й отново се върна на разкъсаните ленени завивки на пода и тя изруга наум — „Чудя се само защо не съм го ударила по-силно“!
Двадесет минути по-късно тя се носеше в двуколката си из тесните улички на Рай. Вятърът развяваше дългата й коса и подмяташе кестенявите й къдрици пред очите й. Кръвта й все още кипваше при мисълта за арогантността на Хоукинс. Но все пак я предпочиташе пред безнаказаната ирония на Рейвънхърст.
Този човек беше груб, беше зъл, беше…
Тя забави с поводите хода на коня и се усмихна приветливо на двойка възрастни дами, които някога бяха приятелки на майка й.
Той беше жалък, окаян и му липсваха добри маниери, но най-лошото бе, че беше опасен.
Тес още по-здраво стисна поводите. Слава Богу, че не бе я познал в тясната уличка, когато беше омазана със сажди. Но когато откриеше…
АКО откриеше — поправи се бързо тя, повдигна безразлично рамене и накара коня да забърза ход по Уинчелси Роуд към Феърли. С пламнали бузи почти прелетя през зелените пасища, по които пасяха безброй овце от Съсекс — картина, внушаваща вечно спокойствие и приказна красота.
Но Тес дори не я погледна.
Вместо това видя пред себе си чифт студени очи и обеща да отмъсти. Щеше да научи проклетия лондончанин на някои работи, първото от които беше, че тя не бе човек, който позволява да си играят с него.
Все още изпълнена с такива мисли, тя пришпори коня по алеята към Феърли. На половината път по склона спря и скочи долу, като захвърли поводите на стария слуга, който бавно се задаваше.
— Дай й да яде, Томас. Аз ще бъда в параклиса.
Благовъзпитаният старец не зададе никакъв въпрос, а просто поклати бялата си глава и промърмори тихо нещо, докато отвеждаше пъстрата кобила на Тес. Той беше във Феърли вече двадесет години — достатъчно дълго, за да знае за странностите, които се случваха на хълмовете зад обрулените от времето стени на стария манастир, а и бе достатъчно благоразумен да не споменава за тях.
Като всеки друг, старият прислужник бе живял достатъчно дълго край мочурището, за да знае, че тези които не задават въпроси, никога не биват лъгани.