Тес потрепери, осъзнавайки колко много неща не знае за този човек. Каква голяма част от живота му бе тайна за нея!
Джак обхвана китките й с ледените си пръсти. Опита се да се изправи на лакът.
— Дай ми дума, Тес! Сега! Никакви истории повече с хората ми. Няма да млъкна докато не получа честната ти дума — пръстите му я стиснаха.
— Не мога да се откажа, Джак. Не, не мога. Не още.
Лицето на контрабандиста потъмня от гняв. Минута по-късно, обзет от нов пристъп на кашлица, той се свлече обратно на сламеника. Ръцете му започнаха да треперят и я пусна, като впи пръсти в одеялото.
Тес наблюдаваше безпомощно, докато пристъпът отмина. Той лежеше неподвижно, със затворени очи, изтощен и отпуснат.
— Не се тревожи, Джак — прошепна тя като намести одеялото върху гърдите му. — Аз научих урока си. В бъдеще ще бъда много по-внимателна.
Но мъжът до нея не отговори. Той вече беше потънал в мъчителен, неспокоен сън, изпълнен с много по-жестоки призраци отколкото неговата хубава посетителка би могла да си представи.
Тес бавно се изправи, неспособна да помръдне от страх. Този път той, нейната Лисица, бе наистина зле. Винаги преди бе имал дяволски късмет, беше успявал да се измъкне на драгуните и на митническите офицери, изигравайки им някой неповторим номер в блатата. Да, някак си винаги предугаждаше ходовете им до най-малките подробности, а това беше нечувано.
„Но не и този път“ — помисли си Тес докато гледаше пепелявото му лице.
И всичко това заради нея. Ако не се бе върнал, за да я спаси, сега щеше да е добре и далеч оттук.
Проклятие! Тес ядосано избърса сълзите си. Но защо плачеше? Имаше ли смисъл да съжалява?
С влажен поглед тя коленичи под кръстосаните мечове в противоположния ъгъл на стаята.
За момент погледът й проблесна, когато си спомни как Джак първо я учеше да прескача ограда с коня си и как се възхищаваше на грацията и сръчността й. За Тес това беше отворена светла вратичка в суровото й самотно съществувание. Да, от деня, в който се запознаха преди много години, когато Джак беше докуцал ранен във Феърли, той като че ли я бе помел също като вихъра над канала, учейки я как да достигне радостите в живота. А, сега?
Намръщена, Тес се наведе да докосне гравираната сребърна дръжка на шпагата. Това бяха оръжията на дядо й, старателно скрити тук от баща й, който така или иначе щеше да ги е проиграл отдавна, както беше проиграл всичко останало ценно във Феърли.
Дори собствената си дъщеря.
Тес тихо извика и като погледна надолу видя как рапирата се вряза в пръстите й. Чертите й замръзнаха докато наблюдаваше как кръвта й бавно се стичаше от раната.
Никакво съжаление! Никакви кошмари повече! Баща й си бе отишъл и тя се бе освободила от тиранията му завинаги.
Като че ли насън, тласкана от нечии невидими ръце, Тес прекоси тунела и излезе на повърхността. След това пресече тясното каменно дворче и се изкачи по стръмните стъпала, които водеха към полуразрушения покрив на параклиса.
Бавно отиде до просторната ъглова кула и се облегна на лакти на стоплената от слънчевите лъчи скала, като се вгледа в ивицата земя и море, ширнала се пред нея.
На юг беше Рай, а отвъд се разполагаше канала, чиито тюркоазени води се сливаха с безоблачното синьо небе в далечината. Този ден морето беше спокойно, само бели точици се забелязваха далеч, отвъд мястото, където канала се вливаше в Дънджинес. Само като присви очи Тес успя да забележи малката двумачтова платноходка, плаваща към Уинчелси. Имаше нещо в тази лодка, което я накара да се замисли за френския кораб „Свобода“, който зърна за съвсем кратко време миналата нощ.
Капитанът трябваше да е доста храбър човек, щом си позволяваше да предизвиква Кралската флота, при това в нейни води! Но храбростта имаше безброй лица и Тес знаеше това. Някои ярко се открояваха, като предизвикваха възхищение у всички. Други тлееха незабелязани в дългите нощи на болка и отчаяние, невидяни и неоценени от някого, освен от шепа хора. Такъв кураж имаха малцина, но на този кураж се опитваше да се научи Тес, докато се бореше да спаси тези оголени стени, към които таеше най-съкровена обич.
Дори сега тя не би могла да определи какво точно я влечеше към тази развалина. Дните на величието на параклиса бяха безвъзвратно изчезнали преди векове, а и Феърли не беше в по-добро състояние. От удобната си позиция високо на кулата Тес можеше да види врабчетата свили гнезда в стрехите на къщата и липсващите стъкла на широките двукрили прозорци.
Да, стените бяха се поддали на разяждащата ги влага и стълбищата бяха нестабилни, но това беше нейният дом, единственото място, където някога щеше да се чувства сигурна. Феърли беше в кръвта й и тя щеше да направи всичко, което бе по силите й, за да го спаси.