Какво невероятно безредие, помисли си тя, като се протегна към тях. Изглеждат като живо същество, като…
И тук тя се смръзна, с ръка заровена в оплетените въжета.
Като борещо се, измъчено създание — грубо като белезите, набраздили китките на Дейн.
Тя не бе осъзнала това преди, докато се възстановяваше от обидата му и бе шокирана от своята собствена реакция при вида на голотата му.
Но сега, след като вече бе започнала да се чувства по-добре след този „двубой“, образите експлодираха в съзнанието й.
Белези, отвратителни белези. Откъде се бяха получили? На квартердека, докато той се бореше с падналите платна и куршумени изстрели свистяха около ушите му? Или в ревящите морета, борейки се да хване спасителните въжета?
Сега тя си ги представи много ясно, червени и дълбоки, с гневно извити краища, грозни и отблъскващи. Точно в тон с характера на човека, комуто принадлежаха.
Сигурно не бе минала повече от година, откакто бяха получени.
Тес отбеляза всичко това с ненадейна, смразяваща яснота и се зачуди как го бе пренебрегвала досега.
Мили Боже, Дейн, какво стана с нас? Как можеше нещо така свежо и чисто да бъде смесено с друго толкова тъмно и изпълнено с омраза?
Там, на пода на празната всекидневна, където прашинките се вдигаха като завеса при най-малкото й движение, Тес притисна треперещи ръце към лицето си и позволи горещите й сълзи да се стичат по бузите й.
Тя плачеше за личността, която беше и за тази, в която сега се бе превърнала. Тя плачеше за любовта, която умря новородена и за раните, причинени от нея, които не се лекуваха.
Тя плачеше също така и за смелия офицер, печелил битка след битка, и за студения непознат, който се бе върнал вместо него от войните.
Това беше първият път, когато Тес плачеше след смъртта на майка си. За първи път от почти девет години.
Сега, осъзна тя мрачно, суровата закана на Дейн се оказваше вярна.
— Съдбата е жестока, мис Тес. Покрийте ги добре с дървата за горене. Не вярвам някой да рови наоколо, а сега вие по-добре си сменете омацаната рокля и си измийте ръцете, защото отдалеч смърдите на кръчма и това всеки би го забелязал — старият Том й се усмихна тъжно. — Ако въобще ме изслушате, защото никой от вас, Лейтъновците, не го е правил.
Възрастният прислужник се намръщи като изучаваше бледото лице на Тес. За миг като че ли искаше да каже още нещо, но само поклати глава и отиде да докара фургона по-близо, като си мърмореше под носа.
Тес прокара бързо ръка по лицето си, чудейки се дали Томас беше отгатнал защо страните й бяха бледи, а очите зачервени. Но тя само стегна раменете си, станали още по-крехки под товара на напрежението. Защото сега нямаше време за повече сълзи.
Довечера Лисицата трябваше да проправи пътека и да заложи капана си.
Когато изгря луната същата вечер, четири цветя достигнаха своите местопредназначения в тресавището. Замъкът Кембър — дойде прошепнатото съобщение, което накара получателите на розите за миг да потреперят. Със своите рушащи се стени, през които проникваха както слънчеви и лунни лъчи, така и прилепите, замъкът беше място, където призраци може би наистина съществуваха. И точно това го правеше толкова удобно за срещи, тъй като самата Лисица беше нещо повече от полу-човек, полу-призрак.
— Кървава банда от боклуци, казвам ти! — дългата коса на Том Рансли изглеждаше права и объркана на лунната светлина, и мръщейки се той крачеше напред-назад в празното пространство между каменните стени в центъра на разрушения замък Тюдор. Високо горе луната светеше ярка на нощното небе и сребърното й величие от време на време бе засенчвано само от белите облаци, които мудно влачеха пухкавите си тела пред трона й. В далечината се чу самотния вик на бухал, последван от острото стенание на прелитащите в нощта прилепи.
Двамата мъже, стоящи до стената потръпнаха.
— Млъквай, Том Рансли — изсъска единият. — Никога не можеш да си сигурен, че той не те чува от някъде.
— Дяволите да го вземат, тази Лисица, само това ще ти кажа! Кой е ТОЙ, че крие лицето си от нас, при положение, че ние се нагърбваме със същите рискове като него! И още нещо, защо крие името си в тайна? — бледата лунна светлина освети лицето му, така че бе възможно да се видят грубите очертания на белега, който започваше от слепоочието му и стигаше до брадичката му.
— Защото той планира набезите и пак той носи стоката, и не се прави, че това не ти е известно — докато мъжът до стената говореше, той нервно се взираше през рамо в тъмнината зад него. — Какво беше това? — внезапно запита той, като гласът му прозвуча някак остро.