— Да, какво беше това? — попита и Рансли, като в думите му потрепнаха нотки на безпокойство.
От страната на стената се долови тихо скърцащо шумолене. Мъжете се смръзнаха на местата си. След няколко секунди шумът утихна.
— Само проклетите бухали — изръмжа Рансли и минута след това всичко отново потъна в мълчание, тъй като отново се чу предишния шум, но този път, идващ от много по-близо.
Някъде отвъд черната дупка, която зееше срещу тях.
С широко отворени очи тримата мъже се отдръпнаха назад. През отвора в старата каменна стена пристъпи висока, стройна фигура.
— Кой е там? — с глас нетърпящ неподчинение запита Рансли.
— Джон Диджби. ТОЙ тук ли е? — за всеки един от нервните мъже бе пределно ясно кого има предвид Диджби.
— Не, както винаги проклетия мръсник закъснява. Пак иска да ни впечатли с пристигането си, такъв е той — с тромава крачка Рансли се придвижи към центъра на голите стени, над които липсваше покрив, с единствената цел да замаскира и последните следи на обзелата го моментна слабост. — А ние си стоим тук побелели от студ и треперим като тайфа от проклети ученици!
— Затваряй си устата, Рансли! — прекъсна го новопристигналия. — Ти си получил точно толкова златни гвинеи, колкото всеки един от нас, а Лисицата ни носи по много. Затова нямаш никаква причина да го ругаеш. Освен, ако нямаш предвид нещо друго.
С дълга и цветуща псувня правокосият контрабандист хвана Диджби за яката и го прилепи към стената.
— Ти си затваряй скапаната уста, Джон Диджби! Или може би умираш от желание да усетиш ласката на юмрука ми, заврян в гърлото ти?
Диджби се освободи ръмжейки и минута по-късно двамата се биеха.
— Господа! Господа! Какъв е този начин на посрещане — от горния край на стената зад тях долетя звука на стърженето на чакъл. Този нисък, остър глас би могъл да принадлежи единствено на един човек.
Лисицата.
Както винаги той бе облечен целия в черно, като се почнеше от тривърхата шапка, та чак до високите ботуши. Дългото му наметало падаше тежко около снагата му докато той стоеше с широко разкрачени крака и ръце скръстени на гърдите.
Тесните продълговати бакенбарди на маската му проблеснаха слабо на лунната светлина.
— Пусни брата Диджби, Том Рансли — изръмжа тъмната фигура. Гласът му звучеше неясен под тежката маска. — В противен случай ще те отведа оттук и ще се занимая с тебе лично. Джентълмените не вдигат ръка един на друг. Това е една от клетвите, които положихте преди да се присъедините към нашата група — напомни Лисицата.
Намръщен, огромният мъж отблъсна стройния си противник настрани.
— Винаги знаеш кога да пристигнеш, нали Лисица? — изръмжа той, като от устата му се изстреляха множество пръски гъста слюнка, които се приземиха някъде на тъмната земя между него и Лисицата.
Внезапно сноп студени лунни лъчи се отразиха в дулото на пищова, който се появи в ръката на Лисицата. Всъщност единствено тази бегла светлина издаваше точното местонахождение на тъмната фигура, която някак се сливаше с тъмнината.
— Да не би това да е един вид оплакване, приятелю? — в равния глас на контрабандиста се четеше заплаха. — Ако е така, ще трябва да се погрижа за това с полагащата се сериозност — неестествения глас, идващ отгоре, звучеше сковано, лишен от всякаква следа на емоция; само един звук беше достатъчен за четиримата мъже долу да се сковат от ужас.
Няколко дълги минути Рансли не помръдна, но по лицето му личаха петната на яростта. Той се изкушаваше да извади пищова, скрит дълбоко в джоба на провисналите му панталони.
Но времето не бе подходящо за предизвикателства, той знаеше това. Все още не.
Подигравателен поглед заструя от набразденото с белези лице на контрабандиста и той леко повдигна рамене.
— Колкото до мен, не. Явно, че човек не може да направи и най-малкия коментар без да бъде порицан. Ех, така е, за Бога!
От позицията си горе на стената Лисицата стоеше неподвижно. Бавно постави ръце на кръста си и по този начин заприлича на огромен черен ангел, който стоеше над тях и преценяваше.
Четиримата мъже почувстваха как погледа на студените му очи проникваше през тях като ги премерваше всеки по реда си. И всеки един се чудеше колко ли от тайните му бяха разгадани от тези непроницаеми очи.
И всеки стоеше изтръпнал като потрепваше едва доловимо в очакване тъмният фантом да избере именно него за обект, върху който да излее гнева си в следващия момент.
В празното пространство между тези очукани от времето стени цареше тишина, която изглежда щеше да трае вечно.
Но в хармония с лесно променящите му се настроения Лисицата внезапно се усмихна и свали тривърхата си шапка.