— Ами добре тогава. Това беше шега, мистър Рансли, и точно затова ще е по-добре да я забравим. Сега, джентълмени, нека се залавяме за работа — като пристъпи напред с единия си крак, Лисицата приклекна и подпря лакът на коляното си. — Слушайте, братя мои, и то ме слушайте добре. Чакат ви много златни гвинеи, ако си отваряте достатъчно добре ушите.
Дори в думите му да прозвуча някакъв едва доловим намек, то никой от мъжете изглежда не забеляза. В очите им вече проблясваха пламъчетата на жажда да погълнат всичко, което им казваше Лисицата относно плана.
В същия този момент, на отсрещната страна на тресавището Еймъз Хоукинс стоеше с двадесет от своите митнически офицери строени в неправилна редица пред тъмната колиба.
— Отворете, в името на Короната!
Отвътре никой не отговори. Не че тантурестият инспектор бе очаквал някой да го стори.
— Изстреляйте залп да покажем на тези мръсници, че не си правим майтап!
Поток от яростни куршуми се изля върху дебелата врата и грубите нацепени дървени стени. Въобразяваха ли си или отвътре наистина се чу остър писък?
Хоукинс изръмжа някаква заповед и редицата мъже преустанови стрелбата си и хората започнаха да се движат нервно във внезапно обгърналата ги тишина. Хоукинс изсумтя, извади двата си собствени пищова и извърна лице към хората си.
— Разбийте вратата!
Никой не помръдна.
— Хайде, Богс! И ти също, Лоусън! — изкряска той на мъжете, които стояха най-близо до вратата. — Размърдайте си задниците!
Двамата посочени бавно прекосиха тъмните сенки. Ръцете им леко потрепваха, когато те ги протегнаха към ръждивата дръжка. Тогава нещо се раздвижи или може би това беше само острото свистене на вятъра в тягостната тишина?
— Всички останали, пригответе се за стрелба — по-меко нареди Хоукинс. — И не оставяйте мръсника да се измъкне този път, защото в противен случай ще станете за смях на прасетата!
Четиридесет ръце се вдигнаха като една, стиснали пушките и двайсет чифта очи се впиха в злокобния правоъгълник тишина. В тихото пространство в края на тресавището не се чуваше нито звук. Изглежда, че и вятърът затихна скован от ужаса.
Бравата леко изщрака. С нервна ръка близкостоящият митнически офицер отвори вратата, зад която се виждаше само злокобна тъмнина.
В следващия момент нощта се изпълни със звуци. Отначало се чу приглушено скърцане, което мигновено беше заглушено от остри крясъци, принадлежащи на множество разгневени фигури, които изскочиха от черната врата на колибата.
С наежени опашки, с блещукащи мустаци, с драскащи лапи дванайсетина бесни лисици изскочиха в нощта, а яростните им крясъци разкъсаха въздуха докато онемелите офицери ги гледаха втрещени.
— Какво по… — ругатнята на Хоукинс заглъхна докато той с тромава стъпка се отправи към колибата. В този момент яростните животни го нападнаха, деряха бричовете му, ръмжащи и извиващи се, като прокарваха път към свободата си.
— Разкарайте тези проклети чудовища оттук! — изрева инспекторът в безсилен гняв.
Хората му се втурнаха напред, прокарвайки си път през наеженото множество, като вдигаха високо фенерите си, за да се взрат в онемялата колиба.
Празната колиба.
— Тук няма нищо, мистър Хоукинс — някъде от края на редицата долетя тихо кикотене.
С очи, в които проблясваха кръвожадни пламъчета Хоукинс се извърна и погледна в посоката, от която долетя гласа.
— Значи мръсникът смята, че ме е надхитрил, така ли? Но аз ще го хвана, за Бога, и това ще стане много скоро — ругаейки, дебелият мъж се извърна отново. Той насочи пищова си към лисиците, които претичваха свободни по равната черна земя. Пищовът му изгърмя веднъж и последното животно, най-дребното, изписка от ужас и болка, като падна на влажната пръст и се замята в предсмъртна агония.
— Ето това ще получиш от мен, мръснико! Един куршум в проклетия ти череп!
Обляна в студена пот Тес се отправи в тъмнината към древния тунел, който лъкатушеше под развалините на замъка. Томас първи й бе казал за това място, където бяха играли някога като деца с брат му. Но този брат отдавна беше мъртъв, убит при внезапното нападение на индианци в новооткритите колонии.
Сега само Тес и старият й слуга знаеха за това място.
Когато се появи от края на тунела тя се озова само на няколко крачки от тясно заливче, където бе вързала лодката си.
Ни най-малко не й се харесваше целия този маскарад, който протичаше толкова близо и където всяка минута криеше опасността да бъде изложена на риск. Успокояваше я само мисълта, че хората не бяха особено мнителни тази нощ.