Нервно поклащащ глава, собственикът се върна на мястото зад тезгяха на бара. Защо, по дяволите, проклетите благородници не си стояха там, където им е мястото? Нищо добро не можеше да излезе от това, мина му през ума. Ама съвсем нищо…
Миг по-късно Том Рансли се отдели от компанията си и с тежка походка прекоси тихия салон. Той спря пред масата на Рейвънхърст като дебелите му палци висяха затъкнати на гайките на широкия му кожен колан.
— Ние тук не обичаме аутсайдерите, капитане — изръмжа той. — Независимо дали са герои или не. Затова ви съветвам да изчезвате оттук.
Изражението на лицето на Дейн ни най-малко не се промени. Много бавно той вдигна очуканата оловна чаша към човека пред него, като нито за миг не свали очи от гневното му лице докато пресушаваше силния алкохол.
— За ваше здраве, сър — каза меко той.
— Вие не разбирате ли английски, мътните ви взели? Не сте желан тук! — острите думи разкъсаха въздуха.
Рейвънхърст леко се изправи в стола си, като остави празната чаша на масата пред себе си.
— Мистър Рансли, нали така? — гласът му бе нисък и някак измамно тих, но това беше тон, който екипажът на Bellerophon познаваше много добре. Всяко едно от момчетата би предупредило Том Рансли, че най-неразумно би било, ако той продължи да дразни капитана, когато последният е в такова настроение.
— Не съм желан от кого, мистър Рансли?
Но Том Рансли не беше чак толкова наблюдателен, нито чак толкова проницателен. Той не можеше да знае, че човекът, седящ пред него беше най-опасен точно когато заговореше с такъв мек тон.
— От мен, на първо място, а и от всички останали тук, всички до един! — изкрещя той. — Сега стана ли ви ясно?
— Абсолютно ясно. И все пак е доста зле замислено.
— Какво имате предвид?
— А вие как го разбрахте?
— Няма да си губя времето в раздумки с такива скапаняци. Разкарайте се, казах!
— Имам намерението да си почина още малко, мистър Рансли. Вие, разбира се, сте добре дошъл да се почерпите когато пожелаете — отвърна меко Дейн.
— Как не! — чертите на Рансли се свиха в жестока гримаса. — Виждал съм такива като вас и преди. Мотаят се из тресавището като задават всякакви въпроси и се бъркат в работите на всеки. Това не ни допада, предупреждавам ви! Или пък скапаната ви благотворителност. И сами имаме начини как да се оправяме тук и натрапници не ни трябват. Затова кажете на вашата приятелка от Ейнджъл, че нямаме нужда от излишната й храна или кърпените ленени завивки. Сами можем да се грижим за себе си и го правим. Чухте ли? Предайте това на вашата мис Лейтън когато се приберете. А това, ако сте благоразумен, ще стане на секундата — Рансли плъзна ръцете си по-дълбоко в джобовете си, търсейки дръжката на пищова.
— Мръдни само още един инч и си мъртъв! — заплахата беше кратка и зловеща. — А сега много бавно извади ръцете си от джобовете.
Рансли сподави една ругатня, забелязал за първи път, че ръцете на Рейвънхърст бяха скрити под масата. Контрабандистът сви устни в тънка, жестока линия. Той бавно вдигна лявата си ръка и разпъна пръстите си, за да покаже празната си длан.
— Много добре. Сега вярвам, че ще мога да довърша питието си на спокойствие, мистър Рансли — Дейн сбърчи гъстите си черни вежди. — И ако не възразявате нещо, смятам, че разговорът е приключен.
В този момент Дейн нямаше нищо друго в джоба си, освен една огризка от ябълка и две бучки въглен, но острото изражение на лицето му и неподвижната челюст нито за миг не го издадоха.
Очите на двамата се срещнаха, мъгляво-кафяви изучаваха ледено-сини. Около тях възродилата се врява отново заглъхна и в салона за пореден път се възцари мрачно мълчание. Замръзнал на мястото си от гняв Рансли се опита да накара Рейвънхърст да сведе поглед.
И не успя.
— Защо не — изръмжа най-накрая той. — На мен хич не ми пука! Все пак вие сте герой и други подобни — проклинайки той изстреля тънка струя слюнка на пода близо до лъснатите ботуши на Дейн.
Рейвънхърст извика на помощ цялата си воля и самообладание и с мъка се въздържа да не отвърне на обидата му. Пръстите се свиха в джобовете му, мачкайки бучките въглен докато те се превърнаха в прах. Мили Боже, та той умираше от желание да стовари юмрука си върху беззащитното лице на мръсника!
Но не можеше. Той бе дошъл тук по работа на краля и задачата му бе твърде важна, за да бъде осуетена от момент на лично отмъщение — независимо колко привлекателно му изглеждаше.
Кръвта бучеше в ушите му докато оглеждаше лениво противника си изпод полуотворените си клепки.
— Но добре внимавайте, Рансли. Някой ден вятърът ще задуха срещу вас и плюнката ще се размаже по собственото ви лице.