— Как, ти… — ръката на Ранели бе почти до джоба му, когато двама от приятелите му го грабнаха и започнаха да го теглят обратно към мястото му в противоположния край на салона.
— Стига, Том — изръмжа единият от мъжете. — Достатъчно проблеми си имахме тази нощ. Нямаме нужда от повече.
След като седна на предишното си място, Рансли се освободи от хватката на приятелите си.
— Нямаме нужда от тази измет тук — изръмжа той. — Хайка проклети натрапници, ето това са те! Нека си се връща в Ейнджъл, да си играе на заек и лисица със Ледената кралица, вместо да ни се пречка. Въпреки че смятам, че той не е достатъчно мъж, та да й разкрачи краката — иронично каза пияният контрабандист.
— Рансли? — едва се чу.
В момента, в който Рансли се обърна, усмивката замръзна на зачервеното му лице. Твърд, безмилостен юмрук се стовари върху носа му. Кръвта шурна да тече по бузите и устата му. С леко ръмжене червенокосият контрабандист се извъртя и след това бавно се свлече на пода.
Кръвта на Рейвънхърст все още кипеше докато гледаше лежащия пред него мъж. Един мускул потрепна на челюстта му, той се бореше да превъзмогне вълната дивашка, заслепителна ярост.
Най-накрая обидата беше върната. Нравът беше едно от слабите места на Дейн и той го знаеше. И точно защото го знаеше, яростта му доста често се възползваше от това.
Но не и сега.
— Моля ви, капитане, няма нужда от повече — потното лице на Джоукис лъщеше пред Рейвънхърст. — За думите, които често казваме в гнева си после съжаляваме. По-добре си идете сега. Вярвам, че сам разбирате защо.
С ледено изражение Рейвънхърст се извърна и грабна ръкавиците си от масата. Ромът беше от евтиния, помисли си той. Велики Боже, той бе съвсем достатъчен да подтикне човек да се отдаде на чувствата си. Чист нощен въздух беше сега това, от което се нуждаеше Рейвънхърст, свеж и щипещ, точно като солената вода, откъдето идваше.
И може би, ако беше късметлия, би могъл да си представи, че е в квартердека отново, платната са издути от вятъра и дъските скърцат под краката му. Да, за Бога, тази нощ щеше да спи под откритото небе и щеше да се събуди на зазоряване от плискането на вълните в брега — едно доста тежко упражнение. Той знаеше точното място, където вълните щяха да подложат на изпитание неговата издръжливост.
Заливът Феърли.
С приглушена ругатня хладнокръвният виконт отвори рязко вратата и с тежка крачка потъна в нощта. Неговото оттегляне накара не един или двама да въздъхнат с облекчение.
15.
Час преди зазоряване Тес се промъкна в тъмния тунел под руините на параклиса. Единствен свидетел на това събитие стана самотен бухал, който бухаше тъжно от високите клони на един тис при върха на хълма. Луната беше слязла ниско и тъмните поляни се покриваха с гъста, бавно настъпваща мъгла, която запълваше празнините като океан морска пяна.
„Или като мрачните призраци на отдавна починали любовници“ — помисли си Тес, наблюдавайки бледите извиващи се форми. Като ледени спомени на мъртви желания.
Тя ядосано напъха маската в джоба си и се уви плътно във влажното си наметало, трепереща от пронизващия студ и мрачни чувства.
Сега трябваше да мисли за доста по-значителни проблеми.
На първо място, за Джак. Тя беше отишла във Феърли, за да смени бричовете си с рокля, защото ако той видеше маската й, просто не знаеше до къде ще се развихри яростта му.
— Джак? — Тес се придвижи към началото на тунела, като държеше фенера високо над главата си. Пламъкът хвърляше страшни отражения през стръмния коридор, чиито разпокъсани очертания се отразяваха върху стените на тясната стаичка на отсрещния край. — Спиш ли?
Мъжът върху сламената постеля се обърна. Лицето му бе изпито.
— Не, не спя, скъпа. Едва ли мога да си представя, че сънищата ми биха били приятни тази нощ — той се облегна на студената каменна стена и потупа мястото до него. — Ела седни до мен. Имам да ти кажа някои неща преди да си тръгна.
Значи той си отиваше. Бавно Тес постави фенера си върху един обърнат варел.
— Тръгваш ли? Тази нощ?
— Достатъчно съм добре, за да пътувам, мисля по-безопасно ще е да съм далеч оттук.
— Да, разбира се — промърмори тя. Нещо я караше да продължи да стои права и да не се подчини на желанието на Джак. Вместо това с рамене сковани от умора, започна да крачи през тясната стаичка.
Бе толкова спокойно тук дълбоко под земята. Въздухът бе студен, а разяждаща влага проникваше дълбоко до костите. Внезапно Тес бе залята от вълна на отчаяние. Стаята, като че ли я обгърна с огромните си черни ръце и започна да изстисква живителната й сила.