Но, за Бога, не за дълго.
Рейвънхърст тихо се промъкна зад стената, наблюдавайки как Тес се обърна и изчезна зад ъгъла на параклиса. Тогава с лице скрито под гранитната маска на яростта, той скочи на влажната земя и се приготви да чака.
16.
Пръстите на Тес потрепериха и тя придърпа към раменете си плътното вълнено наметало. На половината път по коридора към стаичката спря, за да изтрие сълзите, които замъгляваха погледа й проклинайки се за проявената слабост.
Защото знаеше, че слабостта е лукс, който не трябваше да си позволява.
В края на краищата това не бе по-различно от всеки друг път, когато Джак си тръгваше. Той щеше да се върне, беше й обещал. Но нали се бе връщал всеки път преди?
След като за последен път изтри бузите си, тя отиде до края на тунела, застана на прага на тихата каменна стая и започна да я изучава. Той не бе оставил нищо, нищо, което можеше да загатне присъствието му. Дори леката, едва доловима преди топлина си беше отишла с него от празната стая.
Това място бе студено, толкова студено и нещо друго — нещо, което Тес би могла да определи почти като зловещо…
Трепереща, вдигна фенера и се отправи към изхода на коридора, като през цялото време усещаше тъмнината, студена и изучаваща я, като тих, безмилостен враг, чакаща момента, в който нейният поддръжник ще я изостави.
Тя излезе от земята и почувства нощния въздух, чист и студен, да гали страните й. Ниско стелещата се мъгла обви краката й, когато се обърна да издърпа кожата, която отново щеше да закрие входа към тунела. Вратата бе солидна и никога не би могла да я помръдне сама, дори и с помощта на невидимата механична система. Но изобретателните ръце бяха подредили камъните преди векове, като бяха направили тънка фасада, която отлично пасваше на околните стени.
С леко изскърцване коридорът се затвори, за пореден път прикрит от любопитните погледи на хората. В следващия момент Тес чу тихо шумолене в мъглата, в най-отдалечения ъгъл на терасата. Сърцето й заби лудо, тя се извърна и замръзна на мястото си напрегната, опитваща се да различи отново шума във влудяващата я тишина.
Беше най-студения час преди зазоряване, когато целият свят още спеше, дори птиците бяха мъртвешки тихи. Тес духна пламъка на фенера, нежелаеща да предизвика допълнително вниманието, сега Лисицата я бе оставил сама и уязвима.
Чакаше пребледняла. Шумът не се повтори.
Водена от някакъв инстинкт, който самата не можеше да си обясни, Тес започна да се изкачва по стръмната полянка към мъглявото пространство, където бе бялата градина на майка й. Уханието на лилиите се носеше в чистия, смразяващ въздух, примесено с мириса на борови иглички и морска сол. Мръщейки се, Тес опита да усети отново спокойствието, с което бе запомнила това място, тук, под крилото на майка си. Но тази нощ това спокойствие й убягваше. Единственото чувство, което я изпълваше беше тягостна самота.
Зад нея мъглата се изви, протягаща кокалестите си пръсти.
— Образът на невинността — изръмжа нечий глас зад нея. Дъхът й секна и тя се извърна на секундата, а кръвта бучеше в ушите й.
Пред нея стоеше Рейвънхърст, черен фантом от черната нощ, а около дългите му крака се увиваха ледените ръце на мъглата. Изражението му бе студено и безизразно и единствено сребърните косъмчета по слепоочията разведряваха картината на мрачното му лице.
Беше ли видял? Какво знаеше?
Гърдите на Тес се повдигаха и спадаха неравномерно, докато се опитваше да се успокои. Нека той заговори пръв — мрачно си каза тя. Нека той сам се издаде до каква степен е проучил нещата.
Ледените му пръсти бавно погалиха бузата й.
— Да, наистина, самата беззащитност — внезапно пръстите му се свиха конвулсивно. — Сълзи?
— Това е само мъглата. Както винаги твоята развихрена фантазия.
— Каква безупречна лъжа, дори сега — отвърна Рейвънхърст почти на себе си. Той дълги минути изучава лицето й. — И така, мила моя, най-сетне завъртяхме кръга. Отново в тази твоя бяла градина. Точно както преди пет години. Вероятно това не е чак толкова дълго време, в края на краищата всеки си е мислил за малко по-различни неща през целия този период. Както виждаш аз мисля да затворя този кръг. Тази вечер. Това сега завинаги ще си остане между нас.
— Нищо такова няма да стане! Защо просто не оставиш нещата такива каквито са, точно както сторих аз?