Горчив смях се изплъзна от устните на нейния нападател.
— Ще ми се да греша, но няма да приема повече лъжи, за Бога, защото самият аз те видях онази нощ, Тес. Със собствените си очи те наблюдавах как се напрягаше и притискаше към него, така както майка те е родила. Да, ти бе изпълнена е безмерно желание и всеки инч от тебе копнееше Чевингтън да те люби онази нощ. Проклинам черното ти сърце за това.
Рейвънхърст за миг не помръдна, произнасяйки груба цветуща ругатня под носа си.
За Тес, всичко като че ли бе свършило, краят на бягането й сякаш бе настъпил. Най-накрая кошмарите й я бяха завладели и протягаха ледените си пръсти, за да проникнат в нежната плът на врата й.
Още видения, тъмни и влудяващи.
След това остра, раздираща болка.
Милостиви Боже, тя излъга когато каза, че Рейвънхърст греши относно това, което се бе случило в тази отдавна отминала нощ. Не зависеше от нея да каже дали бяха правили нещо, защото самата Тес не знаеше какво се бе случило през нощта.
— Да, в края на краищата, това бе отлично изпълнение. Приеми моите поздравления — продължи безмилостно Рейвънхърст. — Само себе си мога да обвинявам, че бях такъв глупак да не взема това, което ти даде толкова лесно на Чевингтън. Но разбира се аз бях джентълмен. Човек на честта. Щях да го получа само след като се оженехме — пръстите му се впиваха в плътта й като нокти на птица. — Как ли си се смяла на моята любезност.
— Ти… ти извърташ всичко! — извика Тес без дъх, като се опитваше да измисли достатъчно убедителен начин, за да обясни всичко.
Съзнаваше, че точно в този момент това бе невъзможно. Особено сега, когато Рейвънхърст изглежда въобще не желаеше да я изслуша.
— Цели пет години аз си лягах и смехът ти кънтеше в ушите ми, а спомените за копринената ти кожа ми се подиграваха. И всяка сутрин ме заварваше разтреперан от все едни и същи такива кошмари. Но вече не, защото тази нощ ще почувствам истинското, за Бога, и завинаги ще забравя мъчителните спомени.
Тес потрепера и застена, замята се от своите собствени спомени, които изместиха мъглата като смразяваща виелица.
В съзнанието й се появи спомен от грубата нежност на Дейн и всичките онези седмици, които прекараха заедно, вместо това, ужасът на неговото заминаване, докато тя се молеше да го запомни така, както една жена би запомнила един мъж, само така, както беше преди да замине за Трафалгар.
Образът му бе груб и брутален.
И тогава, най-напред, дойде споменът за онази кошмарна нощ в къщата на вратаря. Тес затвори очи, треперейки. Спомняйки си… Кръвта й пламна. Усети изгарящ я дъх и дерящи нокти. И най-лошото, нейното собствено тяло, жадно и агонизиращо, като някое измъчено, обезумяло животно.
Всичко това премина през мислите й само за миг, само отделни фрагменти проблеснаха в съзнанието й като последните пламъци на догарящ огън. Почувствала всичко отново Тес потрепери и затвори очи, неспокойна да се срещне с мъглявите образи, очи в очи.
Мили Боже, какво точно се бе случило тази нощ? И защо тя не можеше да си спомни нищо?
„Защото си прекалено слаба, за да понесеш голата истина“ — прошепна някакъв мрачен глас.
— Много трогателно, скъпа моя, но номерът няма да мине. Не и този път. Прекалено далеч отидохме, за да спрем сега — с мрачно изражение на лицето Рейвънхърст зарови пръсти дълбоко в червеникавата й коса.
Не толкова думите, колкото горчивия цинизъм в гласа му най-сетне върнаха Тес в настоящето.
— Пусни ме, мътните те взели! Всичко свърши, не разбираш ли?
Но Рейвънхърст продължаваше да я държи.
— Свърши? — повтори той горчиво. — Свърши? За Бога, мечтая си да беше така, скъпа! Ти знаеш ли как все още продължават да ме наричат в Лондон? Рейвънхърст, Дяволът от Трафалгар. Нелсън беше Ангела от тези дни, а аз наистина имах дяволски късмет онзи ден. Мен нищо, като че ли не ме нарани, докато наблюдавах през пушека как моите хора бяха разкъсвани на парчета пред собствените ми очи. Дори когато хванах запалена бомба на дека и я хвърлих обратно във водата, останах невредим. Ето затова ме наричат сега герой. Но истината е, че аз бях обречен да нося кръста си и да живея, докато моите момчета загиваха в боя — Рейвънхърст зарови още по-дълбоко пръсти в косата й. Придърпа главата на Тес назад, така че да погледне в очите й. — Моят кръст е да живея, Тес, като осъзнавам факта, че оцелях не заради храбростта, която проявих този ден в Трафалгар, а поради факта, че въобще не се интересувах от участта си.
Той присви очи и се вгледа в бледото й лице.
— Както виждаш, лесно е да си смел когато не те интересува нищо или по-точно никой. Особено самият ти. И затова трябва да благодаря специално на теб.