Рейвънхърст залитна и спря, а пръстите му се впиха в бедрата на Тес като стоманени въжета.
— Недей Тес — изрева той.
— Искаш да кажеш, че не искаш да чуеш тайните ми? Само не ми казвай, че имаш слабо сърце, милорд! — Тес се изви и се вгледа с пламнал поглед в лицето на Рейвънхърст.
И се ужаси от омразата, която бликаше от него.
„НЯМА ЗНАЧЕНИЕ — каза си Тес. — ТОЙ Е НИКОЙ И НИЩО ЗА МЕН СЕГА. ТОЙ Е МЪРТЪВ ЗА МЕН, И АЗ ЗА НЕГО — СЪЩО.“
Насили се да затвори очи, защото не можеше да понесе презрението в погледа, на лицето му. Дори когато той я хвана грубо и я свали от рамото си, тя пак не отвори очи.
— Номера. Винаги номера — остро каза той. — Много добре, виждам, че ще си играеш тази игричка докрай.
Тогава Тес се отдръпна, за да потърси мястото, в което затваряше душата си. Тишината, която се бе научила да намира, когато не можеше да понася кавгите на родителите си или хленченето на майка си. Мястото, което посещаваше, когато баща й я заключваше в тихите, студени тунели.
Беше преди две години, бегло си спомни тя. Само се надяваше да си спомни как…
— Какво правиш? — попита Рейвънхърст, пръстите му бяха напрегнати върху студената й кожа.
Тес вече почти не усещаше допира му. Образите пред нея започнаха да се губят и размътват.
Отвори очи — две мътни, зелени езера върху бледото овално лице. Огромни и невиждащи, те срещнаха погледа му и загледаха през него.
В друго време и място.
— Погледни ме, дяволите да те вземат! — изръмжа Рейвънхърст, като хвана брадичката й и я повдигна. — Стига с тези номера!
Но Тес не отговори, всъщност почти не го чу. Дори не долови страха в гласа му.
Защото сега ароматът на рози и кремове бе изпълнил дробовете й. Вятър свистеше в ушите й. Пред нея беше бялата градина — хладна и закриляща.
„ПОЧТИ СТИГНАХ. ПОЧТИ НА СВОБОДА, КЪДЕТО НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА МЕ ОТКРИЕ. СВОБОДА…“
— Тес!
Дори грубият измъчен вик на Рейвънхърст не можа да я отскубне от опиянението. Защото сега тя тичаше по хълма върху гъстата оросена трева. Пред себе си виждаше тъмно зелени листа и рози, полюшвани от вятъра.
Тя не усети и когато Рейвънхърст я хвана за бузите. Не чу и накъсаното му дишане.
— Много добре, щом ще играеш тази игра. Ще ти дам малко време да премислиш. Може би една нощ долу на студа ще развърже лъжливото ти езиче — дрезгаво каза той.
18.
Дейн дълго стоя, вгледан в жената на ръцете му и с неподвижни пръсти на бузите й. Тя не отвори очи, нито изражението й се промени.
Мислеше за разкъсаното тяло на юнгата му, за огромната рана, която бе пресушила кръвта от младото му тяло.
Вълна от черна ярост го обля и за момент не виждаше нищо. Тогава отдръпна пръстите си от студената кожа на Тес, като че ли го бе опарила.
Не можеше да стои сега тук, разбра Рейвънхърст, не и в това състояние. Не знаеше какво би й направил, ако останеше.
Мръщейки се, той я положи на студения под и тръгна към вратата. Скоро се върна с балтона си в ръка. Бързо го разстла върху влажните камъни и сложи Тес върху него. Очите му бяха ледени, докато затваряше тежката врата зад себе си. След миг завъртя ключа.
В отчаянието си да бъде далеч от нея, изкачваше по три стъпала наведнъж, ругаейки на всяка крачка.
Пороят псувни не спря, докато Дейн не стигна до оскъдно мебелирания кабинет и пресуши две големи чаши бренди.
В яростта си не чу странните нечленоразделни звуци, идващи отдолу, от мрака на заключеното подземие.
Тес първо почувства косматите им тела, а след това боцкането на малките им остри челюсти. Те потъваха в нея в мрака, като оставяха дълги следи върху беззащитната й кожа.
МОЛЯ ВИ! НЯКОЙ…
Друга опипваща фигура удари крака й и тя се сви на топка.
НЯКОЙ ДА МИ ПОМОГНЕ!
Мракът се уви около нея, гъст и непрогледен, поглъщащ всеки звук. Беше усетила насекомите и ТАМ. В тунелите, където баща й я бе заключвал когато бе обземан от пиянска ярост.
ЗАПАЛИ СВЕЩ — помоли се тихо тя. — МОЛЯ ТЕ! САМО ТОЗИ ПЪТ!
Малките им зъби деряха кожата й; малките им крака се тълпяха по голите й ръце. В косата, в ушите, на клепачите й.
— Стига! — експлодира викът в мрака, дрезгав и ужасен. Собственият й вик — разбра Тес.
Треперещите й пръсти се пресягаха към студените камъни, в отчаянието да избягат от отровните същества, които бълваше нощта. Нещо падна на крака й, и тя посегна към него, като впи пръсти в кожата си, опитвайки се да отблъсне неумолимите нападатели.
Пръстите й се извиха докато дращеше — себе си, камъните под нея, влажните стени над нея.