Паяците бяха навсякъде, яростно, беззащитно множество.
НЕ… МОЛЯ ВИ!
И тогава започна да крещи.
Рейвънхърст имаше намерение да бъде сам по-дълго време, но след час пак беше пред вратата на подземието, напрегнат и решителен. Върху лицето му за миг се изписа разкаяние. Но скоро емоцията изчезна.
„Жената зад тази врата не заслужава съжаление — каза си Рейвънхърст. — Всичко, което й се случи, си го навлече сама на главата.“
Силна струя влажен, студен въздух го удари в лицето, когато отвори тежката врата и застана на прага в очакване на някой друг номер, защото знаеше, че никога не бива да подценява Тес. Наоколо се разтанцуваха сенки на светлината на блещукащата в ръката му свещ. Намръщен, той се зачуди, какво ли е станало с фенера, който беше оставил върху масата.
И къде, по дяволите, беше ТЯ? Да не беше успяла някак да избяга?
Вдигна свещта и затърси из сенките. Влезе вътре и затропа по старинния каменен под.
Тогава я видя, в отсрещния ъгъл на стаята, свита на топка. Дрехата й беше раздрана на гърдите й, а единият ръкав висеше само на конци.
Но Дейн го привлече странното й тананикане. Докато той я гледаше, Тес започна да се люлее, прегърнала коленете си. Очите й, забеляза той, бяха огромни; когато Рейвънхърст се приближи, те се взряха в неговите, немигащи, невиждащи и гледаха право през него.
— Ставай, Тес — заповяда той сурово.
Тя не спря да се люлее, нито да тананика странната мелодия.
— Престани с този театър — Рейвънхърст коленичи пред нея и погледна дълбоко в очите й, изненадан, че те не потрепнаха при появата му. Той тихо изруга, грабна ръцете й и се опита да я вдигне на крака.
Тялото й бе неудържимо тежко. Стисна с пръсти крехките й кокали и я издърпа към себе си, все още чудейки се какъв беше този номер.
Тя направи гримаса.
— Погледни ме, Тес! — заповяда строго той.
Тихото мърморене продължи без промяна. Усещаше как дъхът й гъделичка врата му. Погледна я, ядосан и невярващ, с ръце обхванали китките й.
И тогава Рейвънхърст забеляза пръстите й — изранени и подути, кървящи. Всички нокти бяха счупени — черни от мръсотия и засъхнала кръв. Невъзможно! И все пак…
— СОЛЕЙ — дрезгаво прошепна той, съжалението се стовари като чук върху него. — Моето сладко, диво слънце. Какво ти направих?
При това познато обръщение Тес премигна. Някаква искрица на емоция блесна дълбоко в очите й, а после изчезна. Тя тихо се отдръпна от него, очите й — слепи от болка.
Тогава ръцете й започнаха да треперят. Изви се, за да махне нещо от рамото си.
Нещо, което Дейн не можеше да види.
— С-стига — заекна тя. — Боже, накарай ги да се махнат — тя вдигна поглед в търсене на нещо, но сляпа за всичко около нея, потънала в свой собствен свят.
— КАКВО да се махне?
Ръката на Тес отново се раздвижи и разкъса плата около шията си, а счупените й нокти се впиваха в бялата й кожа.
— КАКВО Е ТО?
— Паяци — изстена Тес. — Мили Боже, не можеш ли да ги видиш? — треперещите й пръсти замахваха във въздуха. — ТУК!
— Тук няма никакви паяци — ниско отговори Дейн.
— Върху мен… навсякъде — извика тя, борейки се в ръцете му. — Пусни ме!
Рейвънхърст стисна зъби, като погледна бледото лице на Тес. Очите й се отвориха широко — тъмни и ужасени. Раздраният ръкав на дрехата й се закачи на едно копче на ризата на Рейвънхърст и се откъсна като остави дрехата отворена.
Рейвънхърст колебливо покри с плата разголената кожа, като се насилваше да не гледа възбуждащата гръд с розова пъпчица. Изруга, защото почувства как го залива желание през всяка болезнена част от тялото му.
Как можеше в такъв момент да мисли за…
Тес се стегна в ръцете му и започна да трепери конвулсивно. Рейвънхърст обви с ръка шията й и я притегли към себе си, за да я стопли. Но тя се бореше яростно, с напрегнати мускули и блеснали очи, заковани в една точка.
Върху нещо, което само тя виждаше.
— Не се бий с мен, Тес. Аз само искам да ти помогна. — Дейн бързо съблече якето си и го наметна на треперещите й рамене. Кожата й бе почти посиняла под скъсания плат.
Стана й студено, много по-студено под горещите му пръсти.
— Позволи ми да направя това заради теб поне — прошепна той.
И тогава, без да чака съпротивата й, Рейвънхърст вдигна треперещата си пленница на ръце и я изнесе от тъмния й затвор.
Тя още не се бе стоплила, когато Дейн я сложи на леглото. Клепачите й потрепваха и тя се извиваше неуморно, мърморейки под носа си.
„Кожата й като лед“ — помисли си Рейвънхърст, като я покриваше със завивката, а след това и с още едно одеяло. Какво, за Бога й се бе случило там, долу? Дори досега тя не даваше признаци, че забелязва нещо около себе си, а само се взираше в свещта на нощното шкафче. Изви ръце, за да улови светлината.