Господи, не! Не отново!
Кошмари. Още кошмари…
Тогава, като по чудо, нещо студено се разнесе по трескавата й кожа. Тя изскимтя, протягайки се към източника на тази благословена, охлаждаща влага.
Нещо… или някой бутна настрани ръцете й.
— Нека ти помогна — чу тя някакъв далечен, шепнещ глас. — Позволи ми да те освободя от пламъците.
Тогава неуловимата нишка бе загубена. Странни, остри думи я заляха, далечни езически песнопения, които се сипеха върху жадната болезнена плът като лек дъждец.
Тя се загърчи, с пламнали нерви и мускули, заключена в демонична прегръдка. Този път Тес разбра, че няма връщане. Този път покоят на нейното убежище я бе предал.
Тя усети как кръвта й кипи и ври в краката й, превръщайки я в някакво безумно, лакомо същество. Мили Боже, само да не е някое от тях. Само не някое от тези пълзящи нощни създания!
— Толкова… горещо — изохка тя.
Изведнъж оранжевите пламъци експлодираха, обля я огън — през вените й, подхранван от всеки агонизиращ удар на сърцето й.
Пръстите й се впиха в разкъсания плат. Повдигна крака, обезумяла и търсеща. Задушаваше се, отчаяна да приключи с това изтезание, жадуваща да се изтегне и да изпълни празнината в себе си.
По кожата й лазеха хиляди малки създания. Тя изкрещя дрезгаво — усещаше как я драскат малките им, ненаситни челюсти. Още и още от тяхната отрова проникваше в нея, разпръскваща хиляди малки пламъци живот. Шията, гърдите, бедрата й…
Някъде наблизо неясен глас шепнеше, но тя не можеше да разбере какво й казва. Още от благословената хлад обля бузите, очите, гърдите й.
Но не бе достатъчно, за да овладее тези развихрени пламъци, които заплашваха да я погълнат.
Точно както преди. Точно като в нощта преди пет години, когато бе най-брутално предадена. Когато надеждата й бе погребана.
— Недей… недей да ме нараняваш — изхленчи тя в мрака. — НЕДЕЙ… ОТНОВО.
19.
От устните на Рейвънхърст експлодира ядна ругатня. Захвърли влажната ленена кърпа, знаейки, че тя не върши работа.
Колко й бе дал от проклетото бренди? Не повече от четири глътки. Русата кучка трябва да е прекалила с дозата!
Виконтът погледна жената край себе си на леглото. Нямаше ги съблазняващите бадемови очи, нямаше я самоувереността, нямаше го палавия, подигравателен поглед. На нейно място лежеше само едно изплашено, страдащо същество.
Тогава се сети за една друга жена — стройна, с тъмна коса, която бе дръзнала да го защити, докато жандармеристите на Фуше кръстосваха парижките улици, в търсене на английската си плячка.
Когато го заловиха, заедно с ужасената Вероник, комендантът се бе заклел да научи и двама им каква е цената, която трябва да заплати онзи, който изменя на каузата на Наполеон.
Бяха заставили Дейн да гледа как насила сипват възбуждаща смес между устните на жената, докато тя бе започнала да пъшка и да се извива в агония, също както сега правеше жената до него.
Тогава циничният французин бе накарал Рейвънхърст да се качи върху нея и беше опрял дуло до слепоочието му, когато англичанинът бе отказал. И през цялото време погледът на Вероник го бе следвал.
— Мили Боже, как страдам — бе изстенала тя. — Горещо… много горещо.
„Спри това“ — го бе помолила дрезгаво, след като и Дейн бе принуден да пие. През тази нощ той лично бе горял в Ада и беше научил колко неописуемо жестоки могат да бъдат хората.
Плешивият комендант се бе забавлявал от собствената си извратеност, като бе планирал Дейн да бъде разстрелян на следващата сутрин. Освен ако сърцето на Вероник не бе престанало да тупти от комбинацията на страх и опиат. Без предупреждение, тя просто бе припаднала, бездиханна.
Възползвайки се от момента, Дейн беше избягал.
Но никога не забрави цената, която невинна жена трябваше да заплати, затова че му е помогнала.
Сега като гледаше Тес, белите й ръце, стиснали скъсаните завивки, Дейн осъзна, че тя също бе наказана да страда заради него, потъваща от кошмар и нещо много по-лошо.
Знаеше също, че само в него е спасението й.
Рейвънхърст се наведе над нея и обгърна раменете й, а тя се опита да се изплъзне. Тъмните му очи потърсиха лицето й.
Господи, как я желаеше. Не бе имал намерение да стане така, но в момента нямаше друг избор.
— Не ме удряй, Тес — прошепна. — Не сега. По-късно може, но сега… сега ми позволи да те спася. Нека да направя нощта такава, каквато трябваше да бъде.
Устните му заиграха по бузите и клепачите й — молещи и леки. Целуваше извивката на веждата й, ъгълчето на устата й. И когато накрая усети, че тя се отпуска и се извива под него, не можа да скрие леката триумфална усмивка.