Но умна или не — скоро ще бъде негова. Това бе само въпрос на време.
Останала без въздух, Тес изтича през тясната пътека към Ейнджъл. Краката я боляха. Сълзи заслепяваха очите й, докато изкачваше стълбите към кухнята.
Когато бледият, загрижен Хобхауз отвори вратата след миг, за пръв път в дългогодишната си служба се отклони от етикета.
— Всемогъщи Боже! — извика обикновено сериозният иконом. Пое дъх преди отново да може да проговори, като плъзна смаяния си поглед от кестенявите й къдрици до голите й крака и стъпала. — Какво за Бога…
Изведнъж се сепна и по лицето му се изписа ярост.
— Ще го убия за това, мис Тес. Със сигурност ще убия копелето, само кажете, това ми стига — огромните му ръце се свиха в юмруци докато говореше.
Тес поклати глава, като се олюля преди да хване протегнатата ръка на Хобхауз.
— Мисля, че няма нужда, Хобхауз. Смъртта е прекалено хубаво наказание за тази отвратителна твар! — погледът й потъмня, а на лицето й се изписа горчивина. — Не, възнамерявам да измисля нещо много по-унищожително от просто убийство за нашият виконт.
22.
НЕ МИСЛИ. НЕ СИ ПРИПОМНЯЙ. Тес бавно изкачваше стълбите към стаята си, повтаряйки думите при всяка крачка.
ЗНАЧЕНИЕ ИМА САМО „СЕГА“.
Опитваше се да си втълпи, че е истина като повтаряше изреченията отново и отново наум.
Когато най-накрая стигна стаята си, тя посегна с вкочанените си пръсти към копчетата, като отчаяно се опитваше да свали дрехата — НЕГОВАТА ДРЕХА — като че ли допира с нея изгаряше пръстите й. Когато накрая разбра, че няма да може да се разкопчее с превързаните пръсти, тя отскубна копчетата с едно дръпване и се измъкна от ризата. Със сподавен стон я сви на топка и я хвърли колкото можеше по-надалеч.
Дори тогава усети допира му, пръстите му. Твърдият напрегнат член. Спомени нахлуха в съзнанието й — всеки по-жесток от предишния.
Небръсната му брада драска бедрата й.
Жадната му уста изследва тялото й, пречупвайки я под властта си, показвайки й пълното удоволствие и жар, бездиханното щастие.
И така докато всеки нерв закрещи, всеки инч от тялото й замоли за избавление.
Тес опря юмрук на треперещите си устни и потисна надигащия се в гърлото й вик. За да потисне ужасните спомени, които заплашваха да я удавят.
Помисли си за всичко, което й бе сторил.
Помисли си за това какво точно го бе МОЛИЛА да направи.
Лудост, точно като преди пет години. Като да се отървеш от един кошмар и да дойде друг. Или да бъдеш хванат в капан, в тялото на извратен непознат.
ТИ, МОЯ МАЛКА ДЪЩЕРИЧКЕ, СИ ЕДНА ПРОКЛЕТА, МАЛКА КУРВА. СЪЩО КАТО ПРОКЛЕТАТА СИ МАЙКА.
— Не! — изкрещя Тес като запуши с ръце ушите си, защото чуваше безмилостните думи на баща си дори сега.
ХВЪРЛЯШ СЕ НА ВСЕКИ МЪЖ, КОЙТО СРЕЩНЕШ. ЗАЩО ТОГАВА ДА НЕ БЪДЕ МЪЖ ПО МОЙ ИЗБОР?
Тес зарони сълзи. Изведнъж се върна към тези горчиви седмици преди пет години, мъчителни седмици, през които баща й я бе притискал непрекъснато, заплашвайки я с всякакъв вид наказание, ако не стане ПО-ПРИЯТЕЛСКА НАСТРОЕНА към неговия гост.
Защото дебелия червендалест лорд Чевингтън бе почти на възрастта на баща й; той бе спечелил значителна част от състоянието на баща й на покер. И тогава Лейтън му бе задлъжнял с петстотин лири.
По тази причина, студено бе съобщил Едуард Лейтън, дъщеря му трябвало да задоволява нуждите на гостенина.
Тес бе опитала. Господи, бе опитала да изпълни това. Но всъщност не бе разбрала какво значи това, не и отначало. Не докато графът не започна да опипва гърдите й с потните си ръце и да си пъха езика между устните й.
И тогава, пребледняла, тя го бе избутала и побягнала.
Наказанието на баща й бе светкавично и жестоко. Трябваше да бъде заключена в стаята й, бе съобщил той, без посетители и без храна докато не отстъпи.
Бе устояла. Една седмица бе минала и слугите й бяха носели тайно по малко храна, когато можеха. Две седмици. Три…
Тогава баща й бе открил друг начин. Бесен, той бе замъкнал Тес в каменните подземия под параклиса, без никакви надежди за нея да избяга. Тес, невиждаща погледна през прозореца, припомняйки си тормоза, който бе последвал.
Без светлина, без какъвто и да е човешки звук под земята.
Само звуците на нощта. Само нощните създания с гърчещите се тела и малките остри челюсти. Само паяците…
— Господи — прошепна тя в тихата стая, пренесена в тези кошмарни дни, които бе прекарала в мрак. Последната следа от цвят изчезна от лицето й. Всичко се връщаше сега ясно и жестоко.
Бяха минали часове, дни, може би Не можеше точно да каже. Там долу времето бе различно, неизмеримо. Или може би то просто не съществуваше.