Когато бруталният непознат, т.е. баща й, бе дошъл накрая да я вземе, я бе открил тиха и погълната, в безопасност в своето убежище, което си бе измислила.
Най-накрая ще бъде изпълнителна — триумфално си бе помислил Лейтън, само за да открие, че няма нищо такова.
Тогава се бе усмихнал — много жестока усмивка, която се разтегна, когато отправи следното предупреждение — щом ТЯ няма да слуша, тогава скъпият й Ашли ще понесе същото наказание.
Миг след това Лейтън бе имал удоволствието да види как лицето на дъщеря му бе побеляло и как буйния й дух бе пречупен. Защото Ашли, Тес знаеше, нямаше силата да издържи такова мъчение. Тя бе оцеляла, но той никога не би могъл.
Затова тя просто бе кимнала и се бе върнала в къщата, с нарочно безизразно лице, за да не направи удоволствието на баща си да види болката й.
И когато същата вечер лорд Чевингтън се бе върнал, за да сподели малка семейна вечеря, както бе обяснил баща й, Тес бе принудена да не се отдръпва от опипващите му пръсти и да се смее на отегчителните му духовитости.
Нощта бе станала мъглява и неясна за нея. Ястие след ястие и непрекъснато студеното лице на баща й пред нея, усмихнато и предлагащо още и още вино.
Това Тес бе приела в стремежа си към забрава, в желанието да не мисли за това, какво ще последва.
Докато накрая свещите бяха започнали да танцуват лудо и среброто да проблясва, докато в стаята бе станало непоносимо горещо. Изведнъж гласовете бяха станали далечни и приглушени и стаята се бе залюляла около нея.
Това бе всичко, което Тес си спомняше. О, да, моментите понякога проблясваха от някое ъгълче на паметта й, но детайлите бяха погребани дълбоко, заключени там, където тя не можеше да ги открие.
Може би така бе по-добре. Може би тя бе избрала да е така.
Погледът на Тес се спря върху собственото й бледо лице във високото огледало, върху мъката, изписана на него.
Тази нощ Дейн Ст. Пиер щеше да я чака в бялата градина на майка й, където често се бяха срещали през онези последни седмици преди той да замине за Трафалгар.
Но баща й бе приготвил изненада.
Следващият спомен на Тес бе как се събужда от някакъв шумен спор. Баща й крещи, а Дейн, с побеляло лице и невярващ стои наведен на прага.
Прекара трепереща ръка по челото си. Мили Боже, опитваше се да си спомни. Болката… шокирания и невярващ поглед на любовника й.
Виждаше всичко съвсем ясно, като че ли бе станало вчера. Щеше да отнесе този спомен до гроба си, Тес знаеше това със сигурност.
Видя и останалото, с ясната мудност на кошмар. След като се бе събудила, бе застанала седнала в леглото, мръщейки се на хаоса около нея, а после бе погледнала до себе си, за да види как Чевингтън хърка шумно до нея, а дебелото му голо тяло разплуто върху изцапания с кръв чаршаф.
НЕЙНАТА КРЪВ, бе разбрала Тес. Нейната болка.
Вцепенена, тя се бе обърнала, за да потърси погледа на Дейн, само за да се отвърне от яростта и ненавистта, които откри в него. Когато Дейн се бе обърнал, пребледнял, Тес не се бе опитала да го спре. Само безмълвно бе наблюдавала как той излиза от стаята.
От града.
От живота й, завинаги.
Може би дори се бе надявала да стане така, защото да го види отново, това значеше да отвори жестоките рани, които никога нямаше да бъдат излекувани.
Неподвижна, Тес изучаваше лицето, което я гледаше от огледалото и имаше чувството, че това бе нечие друго лице, нечие друго тяло. Някой опозорен, без надежда за изкупление на греховете.
Лице на курва — жена, която измени на любовника си по непростим начин.
Никакви обяснения не биха променили нещата и на Тес сърце не й даваше да започне. Някъде през дългите години, които последваха, тя бе зачеркнала всичко или поне го бе погребала толкова дълбоко, че спомените да не могат да я нараняват повече.
До този момент. Докато същото не се повтори отново.
Една сребърна сълза се отрони и запълзя по бузата й, но Тес не й обърна внимание. Сляпо гледаше раните по пръстите си, съдраните места по раменете и бедрата, съзнавайки, че лудостта на тунелите я бе обзела още веднъж в мазето на Дейн.
След това бе дошла друга лудост, когато я бе занесъл в леглото си.
Ужасена, Тес го бе преживяла отново, начинът но който той бе дошъл при нея с език, уста и зъби, отново и отново. Само за да я накара да открие, че това не е достатъчно, че тя трябва да го има по най-първичния начин.
Което и бе станало най-накрая, той бе навлязъл в нея с целия си огън и ярост, минало и бъдеще без значение в изгарящото удоволствие на първото им свързване.
Както трябваше да стане преди много време.
С изключение на това, че той сега носеше горчивината си като щит там, където някога любов го бе разкъсвала. И как можеше тя да го обвини за това?