Тес бавно се извърна от огледалото, с лице, пълно с болка и се потопи в димящата вана край леглото. С жестоки, наказващи движения започна да търка тялото си от главата до петите, като през цялото време осъзнаваше, че никога, никога повече няма да бъде чиста.
Розово-огнени облаци се носеха мързеливо в небето, оцветени от залязващото слънце, когато Хобхауз отвори предната врата на Ейнджъл и закрачи устремено по „Мърмейд Стрийт“. С каменно изражение изкачи старинните мраморни стълби на градската къща на Рейвънхърст и зачука с пиринченото чукче с форма на лъвска глава.
След няколко минути вратата се отвори. Върху лицето на Пийл се изписа най-голяма изненада.
— Какво мога да направя за вас, мистър Хобхауз?
— Можете да доведете виконт Рейвънхърст, това можете да направите за мен, мистър Пийл — изръмжа икономът на Ейнджъл.
— Виконтът е-ъ — зает в момента. Може да му съобщя…
Хобхауз не изчака да чуе прислужника. Избута Пийл с рамене и връхлетя в къщата.
— Покажи се, мръснико! — изрева той. — Или си толкова страхлив, че смееш да се изправяш само пред беззащитни жени?
Една тъмна фигура се появи на площадката на горния етаж.
— Отивай си, Хобхауз.
— Копеле! Проклето мръсно копеле! Ето какво си ти! Сега слизаш ли долу или аз да се качвам горе?
Рейвънхърст не помръдна.
— Нито едното, нито другото ме привличат — хладно каза той.
— И ти се наричаш герой?! — надсмя се Хобхауз. — Единственото, което виждам пред себе си е един нещастен кучи…
— Не ме предизвиквай, човече — изръмжа Рейвънхърст, — опитвам се да преглътна думите ти, но…
— Ще напусна когато си получиш заслуженото и нито секунда по-рано, подлецо!
Лицето на виконта потъмня. Заслиза бавно, всяка стъпка отекваше заплашително върху голите стълби.
— И какво ще стане, ако откажа да се бия с теб?
— О, ти ще се биеш с мен, мръсник такъв, ще видиш — и добави по-тихо. — Не зная какво си й направил, но тя няма никой, който да я защити. Ни майка, ни баща. Никой освен мен.
Рейвънхърст бе вече пред него.
— Смятам, че печелиш — и още докато Рейвънхърст говореше, Хобхауз се изви и стовари железния си юмрук върху челюстта на виконта.
Странното бе, че Рейвънхърст не опита да се предпази от удара, дори когато видя, че ще го сполети, така че юмрукът на Хобхауз се стовари с огромна сила.
Виконтът залитна, изруга и прекара ръка през пулсиращата си уста.
— Изглежда ще получиш това, което искаш — с кратко кимане към Пийл, виконтът се обърна и закрачи по коридора към задния изход като вървейки съблече зеленото си палто.
Излязоха в дългата оградена градина в мълчание.
С бързи, точни движения и Хобхауз съблече черното си палто, и започна да навива ръкавите на безупречната си бяла риза.
Рейвънхърст почака, лицето му — каменно и безизразно.
Тогава двамата мъже започнаха да обикалят в кръг.
Хобхауз пръв нанесе удар върху рамото на Дейн. Въпреки че бе по-дребен, той беше по-здрав и жилав, а и бе точен. Рейвънхърст не знаеше, че противникът му бе работил с най-добрия боксьор навремето — не друг, а самият Джентълмен Джаксън.
Виконтът бе по-силен и по-висок, но Хобхауз беше ветеран и по-добре обучен. Накратко казано — те бяха добре подхождащи си опоненти. Твърде си подхождаха, стана скоро ясно, след като удар след удар бе нанасян и връщан. Скоро лицето на Дейн бе цялото в кръв, докато Хобхауз можеше само да примигва и да се напряга да види нещо с подутите си очи.
Но нито единият от мъжете не се отказваше. Небето над тях избледня от оранжево към лилаво, а след това стана тъмносиньо. Един прилеп се стрелна в тъмнината с оглушителен писък.
— Иска ми се да те убия — измърмори Хобхауз като нанесе силен удар на виконта точно под лявото око.
Противникът му се олюля, закашля се и изплю кръв от устата си.
— Ти, Хобхауз, си „човек на науката“, преценявам. Учил си при Белчър, нали?
— При самия Джентълмен Джаксън — изръмжа Хобхауз с гордост.
— Това няма да ти помага дълго време, защото аз съм с двадесет години по-млад и с четиридесет паунда по-тежък от теб. Откажи се, човече!
— Върви по дяволите! — долетя киселият отговор на Хобхауз.
Рейвънхърст заби лакът в стомаха на по-възрастния мъж и Хобхауз изръмжа, залитайки от силата на удара. Започна нестабилно да се клати, опитвайки се да погледне през едното си по-здраво око.
Небето отгоре бе тъмносиньо, а след това потъмня до черно, докато накрая двамата обикаляха и си нанасяха удари, без да се виждат.
Пийл, разтревожен, стана свидетел на това как Рейвънхърст получи удар в диафрагмата и се стовари на земята.