— Излагате се, милорд — напрегнато каза прислужникът. — Какво достойнство има в това да се биете?
Без да слуша виконтът се изправи на крака.
Тогава юмрукът на Хобхауз се стовари върху слепоочието му, при което Дейн изръмжа от болка и звездички експлодираха в главата му, а земята се завъртя лудо под краката му. Един прилеп изпищя край главата му… а не беше ли вътре, в нея?
Къде бе отишъл глупакът сега? — зачуди се Рейвънхърст, напрягайки се да види нещо в тъмнината.
Но вече нямаше значение, защото земята се приближаваше към него.
23.
Хобхауз въздъхна дрезгаво от удовлетворение. Олюлявайки се той погледна неподвижното тяло на Рейвънхърст, проснато на студената земя пред него. Тогава икономът се обърна и закрачи несигурно по пътя към къщи, с усмивка на лице.
— О, не се притеснявай, той далеч не е мъртъв — каза той на Пийл, който се навърташе наблизо. — Съжалявам, защото заслужаваше да умре. Но нямам намерение да ставам убиец заради него. Да кажеш това на Рейвънхърст — каза хладно икономът, като вдигна посинения си юмрук пред лицето на слугата. — Кажи му, че съм казал да стои далеч от Ейнджъл изобщо и от мис Лейтън в частност — гласът му стана равен. — Или следващия път ще го убия.
Изтощеният борец навлече гордо черното си палто и намести скъсаната, мръсна риза. От слепоочието му бликаше кръв, а лявото му око бе затворено от отока, но той, като че ли не забелязваше това.
На вратата спря и бавно се обърна:
— Помисли си и ти, защото същото предупреждение важи и за теб, Пийл. Не си мисли, че не съм забелязал как се навърташ около Лети.
Прислужникът внезапно се стегна и това бе достатъчно уверение за Хобхауз.
При завръщането на иконома в Ейнджъл настъпи голяма суматоха. Окото му бе почти затворено, той се поклащаше на вратата на кухнята, като едва се държеше на крака. Скоро след това се радваше на трогващото внимание на Лети и на две кискащи се прислужнички, докато Едуард пъхаше скъпоценните си парченца лед в напоена с олио памучна торбичка за студена лапа.
Пръстите на Тес трепереха докато почистваше нараненото слепоочие на Хобхауз.
— Добре ще ви дойде да не можете да виждате една седмица — скара му се тя, като гласът й бе остър от тревога. — Никога не съм очаквала такова поведение, не и от вас, Хобхауз! Голям човек сте, а още се държите като непослушен ученик! Изглеждате ужасно!
Хобхауз погледна за момент печката е разсеян, хладен поглед.
— Но трябваше да видите как изглеждаше ТОЙ, след като приключих с него. Беше в безсъзнание.
Тес изведнъж подуши въздуха.
— Не ми казвайте, че сте пил, Хобхауз?
— Трезвен съм като клисар, мис.
— Е, тогава какво ви накара да…
— Това не ви засяга — долетя равния отговор.
Тес изведнъж се сепна, а ръцете й се напрегнаха върху челото на Хобхауз.
— Кой беше?
— И това не мисля, че ще ви кажа.
— Да не би… да… — гласът й заглъхна.
— Както вече казах, мис, нямам намерение да ви кажа името му.
Тес бавно се усмихна.
— Не сте го направил — прошепна тя.
Хобхауз се обърна към нея с изражение на огорчена невинност.
— Нямам никаква представа за какво говорите, мис Тес — но една усмивка в отговор на нейната заигра по устните му. — Само едно мога да ви кажа. Беше едно копеле, което вече няма да притеснява някои хора наоколо.
В това време Рейвънхърст седеше намръщен в кухнята на собствената си градска къща, докато стисналият устни прислужник притискаше парче сурово говеждо месо върху подутото слепоочие на господаря си.
— Ох! По дяволите, човече, внимавай къде слагаш това нещо!
— Моля да ме извините, ваша светлост — долетя отговорът.
Очите на Рейвънхърст проблеснаха. Пийл никога не го наричаше „ваша светлост“, освен ако не бе забравил добрите обноски.
— Кой ти даде тази идея?
— Един познат, лондончанин.
— Господарят му е голям кавгаджия, а?
— Моят приятел сам си е господар. Държи кръчма близо до Друри Лейн и клиентелата му понякога се оказва буйна.
— Е, проклетият му лек не действа, това му кажи от мен.
— Нищо не може да помогне на тази рана — каза Пийл, — освен, може би времето.
— Тогава защо слагаш това проклето месо на главата ми?
— Все пак трябва да се направи нещо, милорд. Сега, моля, престанете да се въртите като бясно куче.
— Казвал ли съм ти някога, че си задник, Пийл?
— Няколко пъти, мисля, ВАША СВЕТЛОСТ.
— Не ставай позьор, човече.
— Не, ваша светлост.
Рейвънхърст се отдръпна леко, въпреки че Пийл внимаваше как пипа по челото му.