— Всъщност, ако не беше толкова дяволски добър прислужник, щях да се отърва от теб още утре.
— Благодаря, ваша светлост — с леден глас отвърна прислужникът.
— Това, Пийл, не беше комплимент.
— В такъв случай оттеглям благодарностите си.
Дейн все още си мърмореше под носа, когато заглушени стъпки долетяха от другата страна на кухнята и прекъснаха словесната битка. След миг се появи лейтенант Тафт, с шапка в ръка и с овнешко изражение на лицето.
— Съжалявам, че нахълтвам по този начин, ваша светлост, но почуках няколко пъти и никой… — думите му заглъхнаха, когато погледът му попадна на грозните синини и рани по лицето на Рейвънхърст.
— Да не сте хванал някой от тях? — радостно попита той. — В мочурището ли бяха?
— Не, по дяволите, не съм хванал контрабандист, лейтенант.
— Но…
Като изруга, Дейн блъсна парчето месо, което Пийл все още се опитваше да сложи на челото му.
— Е, лейтенант?
— Сър? — младият офицер се намръщи, съвсем разсеян.
— Какво толкова спешно ви накара да нахълтате тук?
Офицерът се съсредоточи, тогава извади от джоба си малко намачкан плик с голям и много официален восъчен печат.
— О, да. Това току-що пристигна за вас. От Адмиралтейството, ако съдим по вида.
С леко потръпване Рейвънхърст разгъна дългото си тяло и се изправи на крака. Присви очи.
— Мисля, че сте прав, лейтенант. За първи път — добави той и отвори плика.
Мълчаливо извади тежък лист и започна да чете, като лицето му постепенно потъмняваше.
Дълго време не помръдна. След това сгъна обратно листа.
— Приготви ми чанта, Пийл, само най-необходимото. Достатъчно за… — погледна през прозореца към задния двор, — пет дни, мисля — все още разсеян, той закрачи и излезе от стаята.
— Но, сър…
Виконтът не отговори. Сви пръсти и смачка плика на топка.
Въпреки че покоят на нощта успокои малко хаотичните мисли на Тес, той направи чудеса със жилавото й здраво тяло. Пръстите бяха престанали да я болят и пулсират и тя откри, че силата й е изцяло възстановена.
Само виденията не си отиваха — черни ръце опипваха тялото й, заливаха я спомени за тъмен, див глад, който не можеше да бъде задоволен.
Изтезание, което не можеше да се опише по никакъв начин. Удоволствие, което не можеше да бъде понесено.
„КОШМАРИ — отчаяно си помисли тя. — ВИНАГИ ТЕЗИ КОШМАРИ.“
Навън задуха вятър. Високо над гористите хълмове една светкавица проблесна и изчезна в демонична извивка.
Време беше да върви.
Лицето на Тес, което се отразяваше в огледалото, беше бяло като платно, а очите й — тъмни езера. Дръпна черната мантия със студени пръсти, а след това измъкна маската и ботушите от заключения сандък до леглото й.
— Не отивайте, мис — каза Хобхауз, който стоеше на прага. — Времето се разваля. Повечето мъже не биха си подали носовете в нощ като тази.
Тес безмълвна се обърна към огледалото и обу ботушите. В същия миг усети, че нещо студено удря пръстите й. Медальонът на майка й, единственото бижу, опазено от алчността на баща й. Това бе амулет, чиято магия тя бе усещала че я закриля неведнъж.
Прекара пръсти през набръчканото чело на Хобхауз.
— Трябва, Хобхауз. Ти най-добре знаеш това. Ако аз не се появя… ако Лисицата не се появи, тогава моята сила да ръководя ще бъде безвъзвратно загубена.
Вдигна тежкия синджир и посегна да го прибере обратно под ризата си.
С глух звън сребърният орнамент падна на земята.
Тес потрепери от усещането, че студена тръпка полази по гърба й. Студенина и още нещо…
НЕ СТАВАЙ ГЛУПАВА, смъмри се тя докато се навеждаше да вдигне медальона. ТОВА Е ЗАЩОТО ПРЪСТИТЕ ТИ СА ВСЕ ОЩЕ БЕЗЧУВСТВЕНИ ОТ РАНИТЕ. ОСВЕН ТОВА СТУДЕНИЯТ ВЯТЪР СХВАЩА СТАВИТЕ ТИ И ТЕ ПРАВИ ТРОМАВА.
Не вярваше в предзнаменования.
Наведе се и вдигна бижуто. Когато отново погледна огледалото, видя загриженото лице на Хобхауз, точно зад собственото си изражение.
— Не отивайте! — настоятелно повтори той. — Не тази нощ!
Тес сви устни.
Навън вятърът се блъскаше в покрива, блъскаше стъклата на прозорците и виеше заплашително.
Подиграваше се на опитите й да бъде смела.
Подиграваше й се за това, че не вярва в предзнаменования.
Изпълнена с решителност, Тес отметна кестенявите къдрици и пусна медальона под ризата си.
— Ще се върна преди зазоряване, Хобхауз. Кажи на Лети да се ослушва за мен в края на тунела.
Завъртя се с мантията и тръгна.
Той го забеляза след няколко минути. Когато блесна светкавица с неземна, ослепителна светлина, Хобхауз видя нещо лъскаво до леглото.
Наведе се да погледне отблизо.
МЕДАЛЬОНЪТ НА ТЕС! Синджирът трябва пак да се е плъзнал, докато е слагала мантията си.