— В стаята над параклиса! — промълви задъхано свещеникът.
— В нея — отвърна рицарят. — Ако искаш да го спасиш, спаси го, а ако не искаш, моля, върви по дяволите и ме остави на мира! Ако бях припрян, бих те пронизал досега с меча си заради нетърпимата ти страхливост и глупост. Избра ли? Казвай!
— Избрах — каза свещеникът. — Бог да ми прости, не избрах злото, за да сторя добро. Ще се закълна, за да спася момчето.
— Така е най-добре! — каза сър Даниъл. — Прати тогава да го повикат веднага. Ще се видите насаме. Но аз ще ви наблюдавам. Ще бъда в другата стая, зад картините.
Рицарят повдигна окачения на стената гоблен, който се спусна веднага зад него. Чу се щракане на пружина, след това скърцане на стълба.
Останал сам, сър Оливър погледна плахо закритата с гоблен стена и се прекръсти изплашено и съкрушено.
— Да, щом го пращат в стаята над параклиса — промълви той, — трябва да го спася, дори с цената на собствената си душа.
След три минути, повикан от друг пратеник, Дик намери сър Оливър застанал до масата в залата, решителен и пребледнял.
— Ричард Шелтън — каза той, — ти поиска да се закълна. Бих могъл да се възмутя и да откажа, но миналото ме привързва към тебе и аз ще изпълня желанието ти. Кълна се в честния Холиудски кръст, че не съм убил баща ти.
— Сър Оливър — отговори Дик, — това разбрах още когато прочетохме първото писмо на Всеотмъщаващия Джон. Позволете все пак да ви задам два въпроса. Вие не сте го убили: приемам. Но нямате ли някакво участие в убийството?
— Никакво — каза сър Оливър, като правеше в същото време знаци с очи и устни, сякаш искаше да го предупреди за нещо, а не смее да се изкаже гласно.
Дик го погледна учудено, после се обърна и огледа празната стая.
— Какво ви е? — запита той.
— Нищо — отговори свещеникът, като побърза да промени изражението си. — Нищо. Просто не ми е добре, болен съм. Аз… аз… моля ти се, Дик, трябва да си отида. Кълна се в честния Холиудски кръст, че не съм извършил нито насилие, нито предателство. Успокой се, добри момко. Сбогом!
И той се измъкна с необичайна бързина из залата.
Дик остана като закован на мястото си; погледът му оглеждаше стаята, лицето му изразяваше непрестанно сменящи се чувства — изненада, съмнение, подозрение и веселост. Постепенно съзнанието му се проясни и подозренията надделяха, а след това се замениха с увереност в най-лошото. Той вдигна глава и веднага трепна. В горния край на гоблена, който закриваше стената, бе представен дивак-ловец. В едната си ръка той държеше допрян до устата рог, в другата — голямо копие. Лицето му беше черно, защото ловецът беше африканец.
Той именно изплаши Ричард Шелтън. Слънцето не светеше вече в прозорците на залата, а в същия миг огънят пламна по-силно в широката камина и озари с променлив светлик тавана и завесите. При това осветление черният дивак мигна със съвършено бял клепач.
Дик не снемаше поглед от окото. Осветено от пламъка, то блестеше като скъпоценен камък; беше влажно, живо око. Белият клепач се спусна пак за миг, после окото изчезна.
Не можеше да има никакво съмнение. Живото око, което го бе наблюдавало през прореза в гоблена, си бе отишло. Пламъкът от камината не се отразяваше вече в него.
Дик разбра изведнъж ужаса на своето положение. В съзнанието му изникнаха предупрежденията на Хач, безгласните знаци на свещеника, окото, което го бе наблюдавало от стената. Той разбра, че са го подложили на изпитание, че бе издал отново подозренията си и само някакво чудо би могло да го спаси.
„Ако не успея да се измъкна от този дом — помисли той, — свършено е с мене! Горкият Мечем! В какво змийско гнездо го доведох!“
Той още размишляваше, когато един запъхтян слуга дойде да му помогне да пренесе оръжието, дрехите и книгите си в друга стая.
— В друга стая ли? — повтори Дик. — Защо? В каква стая?
— В стаята над параклиса — отговори слугата.
— Тя отдавна е необитаема — каза замислено Дик. — Каква е тази стая?
— Много е хубава — отговори войникът. — Само че… — добави той по-тихо — казват, че там се явявали призраци.