— Джек — каза Дик, — кълна се, Джек, ти си най-добрият, най-верният и най-храбрият човек в цяла Англия! Дай си ръката, Джек!
И сграбчи мълчаливо ръката на Мечем.
— Слушай сега — продължи Дик, има един прозорец, отгдето спуснаха вестоносеца; въжето трябва да е още в стаята. Това е все пак някаква надежда.
— Шшт! — каза Мечем.
И двамата се ослушаха. Под стаята се чу шум, след малко стихна, после се поднови.
— Някой ходи в стаята долу — прошепна Мечем.
— Не — отвърна Дик, — долу няма стая, ние сме над параклиса. Навярно убиецът минава през тайния ход. Да дойде! Няма да му бъде леко.
И той скръцна със зъби.
— Да загасим лампите — каза Мечем. — Може пък някак да се издаде.
Угасиха и двете лампи и се притаиха като мъртви. Стъпките долу бяха много тихи, но все пак се чуваха. Няколко пъти се приближиха и отдалечиха, най-после се чу звънко завъртване на ключ, последвано от продължително затишие.
После стъпките се чуха отново, а след това в най-отдалечения ъгъл на стаята между дъските на пода блесна неочаквано тясна ивица светлина. Ивицата се разшири, отвори се един таен вход на пода и ярък лъч нахлу в стаята. Те виждаха силната ръка, която повдигаше капака: Дик вдигна арбалета си, очаквайки да се появи главата.
Но тя не се показа. Защото нейде далеко в замъка се чуха викове. Отначало само един, след това много гласове повтаряха някакво име. Явно бе, че този шум смути убиеца, защото той спусна тихо капака на тайния ход и момчетата чуха отново под пода бързо отдалечаващи се стъпки.
Имаха само миг за отдих. Дик си пое дълбоко дъх и едва сега се вслуша в суматохата, която попречи на нападението и вместо да стихне, все повече се засилваше. Из целия замък се чуваше тичане, отваряне и блъскане на врати. А гласът на сър Даниъл надвишаваше общата врява, викайки:
— Джоана!
— Джоана?! — повтори Дик. — Коя ли е пък тази чума? Тук няма, нито е имало някаква Джоана. Какво значи това?
Мечем мълчеше. Изглеждаше унесен някъде далеко. През прозореца се вмъкваше само слабата звездна светлина, така че в ъгъла, гдето стояха момчетата, беше съвсем тъмно.
— Джек — каза Дик, — не зная где си бил днес. Но виждал ли си тая Джоана?
— Не — отвърна Мечем. — Не съм я виждал.
— И не си чувал нещо за нея? — продължи Дик.
Стъпките се приближиха. На двора сър Даниъл все още викаше Джоана.
— А чувал ли си нещо за нея? — повтори Дик.
— Чувах — каза Мечем.
— Как трепери гласът ти? Какво ти е? — каза Дик. — Тази Джоана е истинско щастие: отвлече вниманието им от нас.
— Дик! — извика Мечем. — Аз съм загубен; и двамата сме загубени! Да бягаме, докато е време. Те няма да мирясат, докато не ме намерят. Или ето що: остави ме да изляза сама; докато се занимават с мене, ти ще избягаш. Пусни ме, Дик… добри ми Дик, пусни ме да си вървя!
— Господи! — извика той. — Та ти не си Джек, а Джоана Седли! Девойката, която не иска да се омъжи за мене.
Девойката стоеше до него безмълвна и неподвижна. Дик помълча, след това заговори пак:
— Джоана, ти спаси живота ми, както и аз спасих твоя; видяхме заедно пролята кръв, бяхме приятели и врагове… Да, аз извадих ремъка си да те нашибам и през всичкото време мислех, че си момче. Но сега ме чака смърт, часът ми е дошъл, затова искам да ти кажа, преди да умра: ти си най-добрата и най-храбрата девойка на тоя свят и ако остана жив, ще се оженя със затворени очи за тебе; но жив или мъртъв, знай, че те обичам.
Тя не отговори.
— Хайде, Джек — каза Дик. — Продумай! Бъди добра девойка, кажи, че ме обичаш!
— Та нима щях да бъда тук, ако не те обичах — извика тя.
— Добре, слушай сега — продължи Дик. — Ако успеем да се измъкнем оттук живи, ще се оженим, а ако умрем, ще умрем заедно. Но как можа да намериш стаята ми?
— Попитах госпожа Хач — отговори девойката.
— Тя е сигурен човек, няма да те издаде. Имаме време тогава.
В същия миг, сякаш за да опровергаят думите му, по ходника се чуха стъпки и някой заблъска грубо с пестници вратата.
— Насам! — извика един глас. — Отваряй, мастър Дик! Отваряй!
Дик не мръдна и не отговори.
— Свършено е — каза девойката и прегърна Дик.
Войниците почнаха да блъскат един след друг вратата. После пристигна самият сър Даниъл и блъскането спря изведнъж.
— Не ставай муле, Дик — завика рицарят. — И седемте спящи рицари биха се събудили от такъв шум. Знаем, че тя е при тебе. Отвори вратата!
Дик не се обади.
— Изкъртете вратата! — заповяда сър Даниъл.
Войниците заудряха веднага с пестници и ритници вратата. Макар че беше здрава и добре заключена, тя все пак би паднала скоро, но съдбата се намеси повторно. Сред грохота на ударите се чу вик на часовой; последва втори, по всички площадки на кулите се развикаха, откъм гората се чуха други гласове. В първия миг можеше да се помисли, че бегълците от гората нападат замъка. Сър Даниъл и помагачите му изоставиха вратата на Дик и се втурнаха да отбраняват крепостните стени.