Докато врагът му беше още под водата, Дик изтръгна кинжала от ръката му и се изправи победоносно.
— Предай се! — каза той. — Подарявам ти живота.
— Предавам се — отговори другият, застанал на колене. — Ти се сражаваше като всички младежи — неумело и безразсъдно, но кълна се във всички светни, сражаваше се храбро!
Дик се върна на брега. Тук нощната битка още продължаваше, без да се разбере кой ще надделее; звън от удряща се стомана, стонове и бойни възгласи се сливаха с грохота на вълните.
— Заведи ме при водача си, младежо — каза победеният рицар. — Това клане трябва да се прекрати.
— Сър — отговори Дик, — ако тия храбреци имат изобщо някакъв водач, той е недостойният джентълмен, който разговаря с вас.
— Прибери псетата си тогава, а аз ще заповядам на моите слуги да се оттеглят — отговори другият.
В гласа и държанието на този противник имаше такова благородство, че Дик прогони веднага всякакви опасения за предателство.
— Оставете оръжието, момци! — извика непознатият рицар. — Аз се предадох при обещание да ми подарят живота…
Непознатият говореше така властно, че битката престана почти веднага.
— Лоулес — извика Дик, — жив ли си?
— Да — извика Лоулес, — жив и здрав.
— Запали фенера — каза Дик.
— Нима сър Даниъл не е тук? — запита рицарят.
— Сър Даниъл ли? — повтори Дик. — Не дай боже да е! Тежко ми, ако е тук.
— Тежко ли ви, прекрасни сър? — запита другият. — Та ако вие не сте от хората на сър Даниъл, признавам, че нищо не разбирам. Защо се нахвърлихте тогава върху моята засада? За каква разпра? Защо трябва да сме в свада, млади и прекалено избухлив приятелю? И за какво? А за да не разпитвам повече, кажете на кой достоен джентълмен се предадох?
Дик още не бе отговорил, когато съвсем наблизо в тъмнината се разнесе нечий глас и един мъж с бяла кокарда с черни ивици застана почтително пред говорещия.
— Милорд — каза той, — ако тия хора са неприятели на сър Даниъл, то наистина е жалко, че влязохме в бой с тях, но десеторно по-зле е и те, и ние да стоим тук. Ако не са мъртви или глухи, пазачите на къщата трябва да са чули олелията отпреди четвърт час и незабавно да са дали сигнал на своите хора в града; така че, ако не се махнем веднага, ще има да се разправяме с нов неприятел.
— Хоксли е прав — добави лордът. — Какво ще кажете, сър? Накъде да тръгнем?
— Накъдето кажете, милорд — каза Дик. — Предполагам, че имаме основание да станем приятели и макар да се запознах малко грубо с вас, не ще продължа да се държа по същия невъзпитан начин. Да си подадем ръка на раздяла и да се срещнем пак, когато и където можете, за да се разберем напълно.
— Много сте недоверчив, моето момче — каза другият, — но този път недоверието ви е неуместно. Да се видим призори при кръста на Светата невеста. Да вървим, момци!
Непознатият изчезна с подозрителна бързина и докато хората на Дик бяха заети с обичайното си ограбване на мъртъвците, той обиколи още веднъж градината, за да огледа фасадата на къщата. В едно малко таванско прозорче се виждаше слаба светлинка, а тъй като тази светлинка сигурно можеше да се забележи от задните прозорци в градския дом на сър Даниъл, Дик разбра, че този именно сигнал бе изплашил Хоксли и че не след много войниците на Тънстолския рицар ще пристигнат тук.
Дик долепи ухо до земята; стори му се, че откъм града се чува звън на оръжие и глух конски тропот. Той се върна тичешком към брега. Тук работата беше вече свършена; последният труп беше ограбен и съблечен и четирима души го влачеха да го хвърлят в морето.
Малко по-късно, когато четиридесетина набързо стъкмени конници изскочиха в галоп от най-близките улички на Шорби, около малкия крайбрежен дом беше тихо и безлюдно.
В това време Дик и хората му се бяха върнали вече в пивницата „Козел и гайда“, за да подремнат преди утринната среща.
Глава III
Кръстът на Светата невеста
Кръстът на Светата невеста се намираше недалеко зад Шорби, в окрайнините на Тънстолската гора. Тук се срещаха два пътя: единият през гората откъм Холиуд; по другия, идващ откъм Райзинхъм, видяхме неотдавна как отстъпват в безредие останките от разбитата ланкастърска войска. На това място двата пътя се сливаха и спускаха по хълма към Шорби; малко по-назад на една могилка се издигаше старинен кръст, извехтял от дъждове и бури.
Тук именно към седем часа сутринта пристигна Дик. Беше все така студено; земята беше сребристосива от скреж, а на изток денят почна да настъпва сред златисто-пурпурни багри.