— Просто ще си открадна хавлиена кърпа за спомен.
Самолетът кацна на летище „Дълес“ в мрачната дъждовна сутрин и рулира до отдалечен хангар. Там чакаха три черни джипа с изцяло американски екип от охранители. Габриел и Фарид се качиха в единия и потеглиха по шосе „Дълес“ към магистрала I-495. Разузнавателният комплекс „Либърти Кросинг“, център на националната сигурност на Вашингтон след 11 септември, бе разположен на десетина декара край огромната магистрала. Но тяхната цел беше на няколко километра по-далече в източна посока по магистрала 123. Тя беше Разузнавателният център „Джордж Буш“, известен още като централата на ЦРУ.
След като преминаха през строго охранявания пропускателен пункт, те продължиха към подземен паркинг, където се качиха на асансьор, който ги отведе на седмия етаж в сградата на централата. В облицованото с ламперия фоайе ги чакаше охрана, за да ги освободи от мобилните им телефони. Фарид прилежно предаде своя, но Габриел отказа. Последва кратко спречкване, преди да му бъде позволено да продължи.
— Защо никога не съм се сещал за това? — промърмори Фарид, докато крачеха мълчаливо по покрития с дебел килим коридор.
— Те какво си мислят, че ще направя? Ще се подслушвам сам?
Отведоха ги в голяма конферентна зала с прозорци, от които се виждаха горите покрай Потомак. Ейдриън Картър ги чакаше сам. Беше облечен в син блейзър и намачкани бежови спортни панталони, облеклото на шпионина за събота сутринта. Изглеждаше определено недоволен да види двамата си най-близки съюзници от Близкия изток.
— Предполагам, че това не е приятелска визита.
— Боя се, че не — рече Габриел.
— И какво имате?
— Билет за самолета, хотелска резервация, кола под наем.
— Какво означава това?
— Значи, че младежкият отбор се кани да сътвори огромен терористичен атентат на американска земя.
Лицето на Картър посивя. Той мълчеше.
— Простено ли ми е, Ейдриън?
— Зависи.
— От какво?
— Дали можеш да ми помогнеш да го спрем.
— С кой полет пристига тя?
— Петдесет и четири на „Ер Франс“.
— Кога?
— Във вторник.
— Няколко часа преди да кацне самолетът с френския президент.
— Съмнявам се, че това е съвпадение.
— Кой хотел?
— „Кий Бридж Мариот“.
— А колата под наем?
— „Херц“.
— Предполагам, че не са ѝ съобщили целта.
— Съжалявам, Ейдриън, но това не е в стила на Саладин.
— Струваше си да попитам. Все пак тя му е спасила живота.
Габриел се намръщи, но не каза нищо.
— Вероятно — продължи Картър — възнамерявате да я оставите да се качи на самолета.
— С твое одобрение — кимна Габриел. — А ти ще проявиш мъдрост и ще я пуснеш в страната.
— Да я поставя под наблюдение — това ли предлагате? Да чакам членовете на терористичната клетка да се свържат с нея? Да ги арестувам, преди да успеят да ударят?
— Имаш ли по-добра идея?
— Ами ако тя не е единствената терористка? Ако има и други екипи? Други цели?
— Трябва да приемеш, че има други екипи и други цели, Ейдриън. Всъщност много други. Саладин е обяснил на Натали, че ще стане част от нещо голямо, толкова голямо, че Съединените щати няма да имат друг избор, освен да настъпят в Сирия.
— Ами ако не се свържат с нея? Или ако тя е част от втора вълна от атаки?
— Прости ми, че не ти нося на поднос целия заговор, Ейдриън, но нещата не стават така в реалния свят.
Фарид Баракат се усмихна. Не му се случваше често да седи на първия ред, докато американците и израелците се карат.
— Каква част от плана знае Джалал Насер? — заинтересува се Картър.
— Да му се обадя ли да го питам? Сигурен съм, че с удоволствие ще ни помогне.
— Може би е време да го приберем, за да си поговорим.
Фарид поклати мрачно глава.
— Лоша идея.
— Защо?
— Защото най-вероятно не е запознат с цялата картина. Освен това — добави Фарид, — ако арестуваме Джалал, това ще прати сигнал на Саладин, че мрежата е компрометирана.
— Може би точно този сигнал би трябвало да му пратим.
— Той ще избухне, Ейдриън. Ще те удари по всички възможни начини.
Картър бавно въздъхна.
— Кой се занимава с наблюдението в Лондон?
— Работим съвместно с британците.
— Искам да вляза и в този екип.
— Трима са много, Ейдриън.
— Не ми пука! — Картър смръщено погледна ръчния си часовник. Беше осем и половина в събота сутринта. — Защо тези неща винаги се случват през уикенда? — Те му отвърнаха с мълчание и той вдигна очи към Габриел. — След минути няколкостотин служители на моето правителство ще научат, че Службата има агент, внедрен дълбоко в ИДИЛ. Готови ли сте за това?