Той остана няколко секунди навън, вдигнал лице нагоре. Нямаше луна, но нощта бе светла заради звездите и много тиха, с изключение на глухото бръмчене на самолета. Отне му известно време, докато установи къде е, защото светлините на крилата му бяха изключени. Само шумът на единственото витло издаваше местонахождението му. Той обикаляше спокойно над малката долина на височина около три хиляди метра. Когато стигна до най-северната точка, зави на изток към Вашингтон и изчезна. Инстинктите подсказаха на Саладин, че го грози беда. А те досега го бяха предавали само веднъж. Бяха му подсказали, че на жената на име Лейла, талантлива лекарка, която твърдеше, че е палестинка, може да се има доверие, дори може да бъде обичана. И затова сега тази жена щеше да получи възмездието, което заслужаваше.
Лицето му все още бе обърнато към небесата. Тази нощ звездите наистина бяха ярки, ала не колкото онези в пустинята. Ако искаше да продължи и да се надява някога да ги види пак, трябваше веднага да тръгва. Скоро щеше да има нова война, която щеше да приключи с разгрома на армиите на Рим край град, наречен Дабик. Нямаше начин американският президент да я пропусне, помисли си той. Не и след тази вечер.
Мъжът се качи в беемвето, запали двигателя и въведе крайната цел в навигационната система. Тя го посъветва да продължи към шосе, което познаваше. Саладин направи точно така и също като самолета, с изключени фарове, мина по онзи черен път по края на малката долина и през пасбището пое към шосето за Хюм. Навигационната система го инструктира да завие наляво и да се върне на I-66. Доверявайки се на инстинктите си, Саладин вместо това зави надясно. След миг пусна радиото. Усмихна се. Нищо не е свършило, помисли си той. Сега започваше.
74.
Хюм, Вирджиния
Последният доклад от чесната на ФБР бе същият като първия: седем души в къщата, три превозни средства отпред. Един от хората вътре беше напълно неподвижен, един крачеше бавно. Нямаше други човешки топлинни отпечатъци в малката долина, само на мечките. Те бяха на петдесет метра на север от къщата. Това бе една от причините Габриел и Михаил да се приближават от юг.
Единствен път водеше през долината от шосето за Хюм към самата къщичка. Използваха го само за ориентир, движеха се по пасището — Михаил водеше, Габриел го следваше на крачка разстояние. Земята бе пълна с изровени от животните дупки. От време на време Михаил осветяваше пътеката с мобилния си телефон, ала предпочитаха да се движат в тъмнина.
В края на пасбището имаше стръмен хълм, обрасъл с дъбове и кленове. По земята бяха нападали клони, които ги забавиха. Най-накрая, след като се показаха над билото, те видяха за пръв път къщата. Едно нещо се бе променило след оттеглянето на чесната: колите бяха две, а не три. Михаил заслиза надолу по хълма, а Габриел бе на крачка след него.
След внезапното тръгване на Саладин мъжете се разбързаха да приключат с екзекуцията на Натали. Белият чаршаф беше махнат от главата ѝ, ръцете ѝ бяха вързани зад гърба. Последва кратък спор между четиримата кой да има честта да ѝ отреже главата. Най-високият надделя. По акцента му Натали позна, че е от Йемен. Нещо в поведението му ѝ беше смътно познато. Изведнъж си спомни, че с него бяха в лагера в Палмира по едно и също време. Тогава той носеше дълга коса и брада, а сега бе гладко избръснат и спретнато подстриган. Ако не беше черната тактическа униформа, можеше да бъде сбъркан с продавач в магазин на „Епъл“.
Четиримата покриха лицата си и оставиха открити само безмилостните си очи. Не направиха никакъв опит да променят типично американската обстановка в къщичката — по-скоро държаха тя да се види. Накараха Натали да коленичи на пода пред камерата, която държеше жената, позната ѝ като Мегън. Беше истинска камера, а не мобилен телефон;
ИДИЛ нямаха равни, когато ставаше въпрос за качеството на продукцията. Наредиха на Натали да гледа право в обектива, ала тя отказа — дори след като мъжът от Йемен я удари силно през лицето. Гледаше право напред, към прозореца над дясното рамо на жената, и се опитваше да мисли за нещо друго, каквото и да е, само не за стоманеното острие на ловния нож в дясната ръка на йеменеца.
Той застана точно зад нея, а другите трима се подредиха вдясно от него, и прочете подготвена декларация — първо на арабски, а след това и на език, който след известно време Натали разпозна като развален английски. Нямаше значение: медийните екипи на ИДИЛ със сигурност щяха да добавят субтитри. Натали се опита да не слуша, като се съсредоточи върху прозореца. Тъй като отвън беше тъмно, стъклото приличаше на огледало. Тя виждаше в него сцената на своята екзекуция по същия начин, както изглеждаше в обектива на камерата: безпомощна жена, паднала на колене, трима маскирани, стиснали автоматични пушки, мъж с нож, който говори на непознат език. Ала в прозореца ѝ се привиждаше и нещо друго, което не беше толкова ясно като нейното отражение и четиримата убийци. Беше лице. Натали веднага разбра, че е на Михаил. Помисли си, че това бе странно. От всички лица, които можеше да изрови от паметта си в миговете преди смъртта, неговото беше най-малко очакваното.