Йеменецът повиши глас, когато завършваше декларацията. Натали погледна за последен път отражението в прозореца и лицето на мъжа, когото може и да бе обичала. Гледаш ли? — помисли си тя. — Какво чакаш?
Натали долови ненадейно настъпилата тишина. Не можеше да каже дали бе траяла секунда, или часове… След това йеменецът я сграбчи като диво животно и тя падна настрани. Когато ръката му стисна гърлото ѝ, тя се приготви за болката от острието на ножа. Отпусни се — каза си. Щеше да боли по-малко, ако мускулите и сухожилията ѝ не бяха стегнати.
И тогава се чу силно пукане, което тя погрешно помисли, че идва от счупването на собствения ѝ врат. Йеменецът се свлече до нея. След това паднаха и другите трима джихадисти един по един — като мишени на стрелбище. Жената се строполи последна. Бе простреляна в главата и се срина, сякаш земята под нея се разтвори. Камерата се изплъзна от ръката ѝ и тупна на пода. Обективът милостиво се извърна от лицето на Натали. „Тя е красива“, помисли си Габриел, докато развързваше ръцете ѝ. Дори когато пищеше.
Четвърта част
Ръководителят
75.
Вашингтон — Йерусалим
Обвиненията започнаха още преди да изгрее слънцето. Едните виняха президента за бедствието, сполетяло Америка, други виняха предшественика му. Това бе единственото нещо, в което Вашингтон бе добър тези дни — взаимни обвинения и нападки. А някога, по време на най-мрачните дни на Студената война, американската външна политика се характеризираше с консенсус и твърдост. Сега двете страни не можеха да се споразумеят кого да наричат враг, камо ли как да се борят с него. При това положение не беше никак чудно, че нападението на американската столица се превърна в още един повод за партийни боричкания.
Междувременно брояха мъртвите в Националния антитерористичен център, Мемориала на Линкълн, Центъра за сценични изкуства „Джон Ф. Кенеди“, пристанището, ресторантите по Ем Стрийт и в „Кафе Милано“. Сто и шестнайсет в НАЦ и кабинета на директора на националното разузнаване, 28 в Мемориала на Линкълн, 312 в „Кенеди Сентър“, 147 на пристанището, 62 по Ем Стрийт и 49 в „Кафе Милано“. Сред убитите в прочутото заведение на Джорджтаун бяха и четирима стрелци на ИДИЛ. Всички те бяха застреляни. Но непосредствено след събитията имаше объркване кой точно бе стрелял. Градската полиция заяви, че е ФБР. ФБР каза, че е била градската полиция.
Атентаторът самоубиец бе идентифициран като жена, между 25 и 30 години, руса. Скоро щеше да бъде установено, че е долетяла от Париж в Ню Йорк с френски паспорт и прекарала една нощ в „Кий Бридж Мариот“ в Арлингтън. Стаята ѝ била регистрирана на името на д-р Лейла Хадауи, също френска гражданка. Френското правителство беше принудено да признае, че атентаторката самоубийца, която според френския си паспорт бе Асма Думаз, всъщност е Сафия Бурихан, атакувала Центъра „Вайнберг“ в Париж. Но как най-търсената жена в света, джихадистка икона, бе успяла да се промъкне обратно във Франция, да се качи на международен полет и да влезе в Съединените щати? И двете политически партии в Капитолия поискаха оставката на секретаря по вътрешна сигурност, както и на комисаря на митниците и граничната охрана. Взаимни нападки и обвинения: любимото забавление на Вашингтон.
Но коя бе д-р Лейла Хадауи? Френското правителство твърдеше, че е родена във Франция, от палестински произход, работела е в държавната здравна система. Според паспорта ѝ бе прекарала август в Гърция, макар че сега френските разузнавателни служби и службите за сигурност подозираха, че е пътувала тайно до Сирия за обучение. Странно, но от ИДИЛ като че ли не я познаваха. И наистина името ѝ не се появи в никой от клиповете с ликуващи джихадисти или постовете в социалните мрежи, които заляха интернет в часовете след атаката. Що се отнася до сегашното ѝ местонахождение, то оставаше неизвестно.