Габриел стоеше пред статива, подпрял брадичката си с ръка и килнал леко глава настрани. Ефраим Коен беше до него. Дълго време и двамата мълчаха.
— Знаеш ли — каза най-накрая Коен, — не е прекалено късно да промениш решението си.
— И защо да правя нещо подобно?
— Защото тя искаше ти да я вземеш. — След малко Коен добави: — И струва повече от сто милиона долара.
— Дай ми документите, Ефраим.
Те се съдържаха в официална кожена папка с логото на музея. Споразумението бе кратко и ясно. Долуподписаният Габриел Алон се отказваше от всички претенции върху картината на Ван Гог; тя вече бе собственост на Израелския музей. Но имаше една незаобиколима разпоредба. Платното не можеше никога и при никакви обстоятелства да се продава на друга институция. Докато го има Израелския музей — всъщност докато го има Израел, — „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“ щеше да остане там.
Габриел подписа документа с нечетлива заврънкулка и продължи да съзерцава картината. Накрая се пресегна и прокара показалец по лицето на Маргьорит. Не се нуждаеше от допълнителна реставрация; беше готова за официалния си дебют. Щеше му се да може да каже същото за Натали. Натали се нуждаеше от малко ретуш. Тя бе проект в развитие.
76.
Нахалал, Израел
Върнаха я на мястото, където бе започнало всичко, във фермата в стария мошав Нахалал. Стаята ѝ бе в същия вид, в който я бе оставила, с изключение на стихосбирката на Даруиш, която бе изчезнала. Както и уголемените снимки на палестинското страдание. По стените на всекидневната сега висяха картини.
— Твои ли са? — попита тя вечерта, когато пристигна.
— Само някои — отвърна Габриел.
— Кои?
— Тези без подписи.
— А другите?
— Те са на майка ми.
Погледът ѝ обходи платната.
— Тя явно ти е оказала огромно влияние.
— Всъщност влияехме се един от друг.
— Конкурирали сте се, така ли?
— Много.
Тя отиде до френския прозорец и се загледа през тъмната долина към светлините на арабското село на хълма.
— Колко мога да остана тук?
— Колкото искаш.
— А после?
— Това — каза Габриел — зависи изцяло от теб.
Тя бе единственият обитател на фермата, но никога не оставаше напълно сама. Охрана следеше всяка нейна крачка, същото правеха и камерите и микрофоните, които записваха ужасните звуци от нощните ѝ кошмари. Саладин често я спохождаше в сънищата ѝ. Понякога беше раненият и безпомощен мъж, когото тя срещна в къщата край Мосул. А понякога беше силен и елегантно облечен и злорадо я осъждаше да умре в къщата край Шенандоа. Сафия също се явяваше в сънищата на Натали. Никога не носеше хиджаб или абая, само сивото сако с пет копчета, с което бе облечена във вечерта на смъртта си, а косата ѝ винаги бе руса. Сафия беше такава, каквато би могла да бъде, ако радикалният ислям не бе забил кукичките си в нея. Тя беше предишното впечатлително момиче.
Натали обясняваше всичко това на екипа лекари и терапевти, които я преглеждаха през няколко дни. Те ѝ предписаха сънотворни, които тя отказваше да пие, и лекарства срещу тревожност, които притъпяваха чувствата ѝ и предизвикваха апатия. За да подпомогне възстановяването си, тя тичаше до изнемога по селските пътища в долината. Както и преди, охраната винаги я наблюдаваше, същото правеха и останалите жители на Нахалал. Общността бе малка, в нея имаше много ветерани на отбранителните сили и службите за сигурност. Те бяха започнали да смятат Натали за своя отговорност. И да вярват, че тя е жената, за която бяха чели във вестниците. Същата, която се бе внедрила в най-страшната терористична групировка, позната на света. Която бе пътувала до халифата и бе оживяла, за да разказва.
Лекарите не бяха единствените ѝ посетители. Родителите ѝ идваха често и понякога преспиваха, а всеки ден в ранния следобед тя имаше среща със старите си инструктори. Този път тяхната задача бе да изтрият това, което преди бяха създали, да пречистят Натали от палестинската враждебност и ислямския плам, да я превърнат отново в обикновена израелка.
— Но не прекалено — беше ги предупредил Габриел. Той бе инвестирал много време и усилия в преобразяването на Натали. И не искаше да изгуби това заради няколко ужасяващи минути в къща във Вирджиния.
Тя бе посещавана и от Дина Сарид. По време на шестте им безкрайни разговора, всичките записани, тя разпита Натали за далеч по-големи подробности от времето ѝ в Рака и в лагера в Палмира: за първия ѝ разпит в ръцете на Абу Ахмед ал Тикрити, за многото часове, които бе прекарала сама с бившия иракски разузнавач, който се наричаше Саладин. Целият този материал с течение на времето щеше да намери място в обемните папки на Дина, защото тя вече се подготвяше за следващия рунд. Беше предупредила Службата, че със Саладин не е приключено. Някой ден той щеше да дойде в Йерусалим.