В края на последната им среща, след като Дина изключи компютъра и си събра записките, двете жени седяха дълго и мълчаха, докато над долината се спускаше нощта.
— Дължа ти извинение — каза накрая Дина.
— За какво?
— За това, че те убедих да го направиш. А не биваше. Сбърках.
— Ако не бях аз — възрази Натали, — тогава кой?
— Някой друг.
— Ти би ли го направила?
— Не — призна си Дина за нейна чест. — Не мисля, че бих се съгласила. Пък и накрая се оказа, че не си е струвало. Той ни победи.
— Този път — каза Натали.
Да, помисли си Дина. Този път…
Михаил чака почти седмица, преди да се появи във фермата. Забавянето не бе негова идея; лекарите се страхуваха, че присъствието му може да усложни и без това трудното възстановяване на Натали. Първото му посещение беше кратко, трая малко повече от час и бе напълно професионално, с изключение на няколкото интимни момента в осветената от луната градина, които убягнаха от острите уши на микрофоните.
На следващата вечер гледаха френски филм със субтитри на иврит, а на по-следващата, с одобрението на Узи Навот, излязоха да ядат пица в Кесария. След това, докато се разхождаха из римските руини, Михаил разказа на Натали за най-ужасните няколко минути от живота му. Колкото и да бе странно, те се бяха случили в родината му, в дача на много километри източно от Москва. Била се провалила операция за спасяване на заложници и той и още двама агенти за малко щели да бъдат убити. Ала друг човек жертвал живота си и тримата оцелели. Едната от агентите наскоро родила близнаци. А другият, каза той тържествено, не след дълго щял да бъде шеф на Службата.
— Габриел?
Той бавно кимна.
— А жената?
— Това е съпругата му.
— Мили боже! — Те вървяха известно време и мълчаха. — И каква е поуката от тази ужасна история?
— Няма поука — отговори Михаил. — Просто това работим. А после се опитваме да забравим.
— Ти успявал ли си да забравиш?
— Не.
— Колко често мислиш за това?
— Всяка нощ.
— Предполагам, че все пак си бил прав — каза Натали.
— За какво?
— Беше ми споменал, че приличам на теб повече, отколкото си давам сметка.
— Вече е така.
Тя го хвана за ръката.
— Кога? — прошепна тя.
— Това вече — усмихна се Михаил — изцяло зависи от теб.
Следващия следобед, когато се прибра от кроса си в долината, Натали намери Габриел да я чака във всекидневната на къщата. Бе облечен в сив костюм и бяла риза с разкопчана яка; изглеждаше много професионално. На масичката пред него имаше три папки. Първата съдържала окончателния доклад на лекарския екип за състоянието ѝ.
— Какво пише в него?
— Страдаш от посттравматично стресово разстройство — заяви Габриел, — което е напълно разбираемо, като се има предвид какво преживя в Сирия и Америка.
— И каква е прогнозата?
— Доста добра. С правилните лекарства и терапии можеш да претърпиш пълно възстановяване. Всъщност — добави той — ние всички сме на мнение, че можеш да си тръгнеш оттук, когато пожелаеш.
— А другите две папки?
— Имаш избор — каза той тайнствено.
— Какъв избор?
— Той засяга бъдещето ти.
Тя посочи към едната папка.
— Какво има в тази?
— Споразумение за прекратяване на отношенията.
— А в другата?
— Точно обратното.
Между двамата настана мълчание. Пръв го наруши Габриел:
— Предполагам, че си чула слуховете за повишението ми.
— Тогава мислех, че си мъртъв.
— Изглежда, че новините за смъртта ми са силно преувеличени.
— За моята също.
Той се усмихна топло. След това изражението му стана сериозно.
— Някои шефове имат късмета да служат в сравнително спокойни времена. Изкарват си мандата, събират си наградите, а после продължават напред и правят пари. Убеден съм, че аз няма да имам този късмет. Следващите няколко години обещават да бъдат буреносни за Близкия изток и Израел. От Службата ще зависи дали ще оцелеем на тази земя. — Той погледна навън, към долината на своята младост. — Ще бъде нарушение на дълга, ако оставя човек с твоята очевидна дарба да ми се измъкне.