Имаше и много други гости. Тимъти Пийл, момчето от Корнуол, което бе живяло до Габриел, когато той се криеше в Хелфорд Пасидж, бе пристигнал на разноски на Службата. Както и Сара Банкрофт, американската специалистка по история на изкуството, която Габриел бе използвал, за да проникне в обкръжението на Зизи и Иван. Тя хладно стисна ръката на Михаил и изгледа злостно Натали, но иначе вечерта мина без инциденти.
Морис Дюран, най-успешният крадец на произведения на изкуството в света, бе пристигнал от Париж и някак си успяваше да избягва среща с Пол Русо, който със сигурност щеше да си го спомни от бирарията на Рю дьо Мироменил. Монсеньор Луиджи Донати, личен секретар на Негово Светейшество папа Павел VII, също присъстваше, както и Кристоф Бител, новият съюзник на Габриел в швейцарските служби за сигурност. Половината Кнесет беше там, както и висши офицери от армията и шефовете на всички останали израелски разузнавателни служби.
Шамрон наблюдаваше всичко това, доволно усмихнат, сякаш цялото събитие бе организирано за негово собствено забавление. Габриел никога не го бе виждал толкова щастлив. Делото на живота му най-накрая бе завършено. Габриел се бе оженил повторно, бе станал пак баща и бе шеф на Службата. Реставраторът бе реставриран.
А вечерта беше нещо повече от празненство за повишението на Габриел, това беше първият рожден ден на децата му. Киара запали свещите, докато Габриел, в ролята на горд баща, снимаше всичко със сигурен мобилен телефон. Когато всички запяха мощно „Честит рожден ден!“, Ирене заплака истерично. Тогава Шамрон зашепна някакви глупости с полски акцент в ухото ѝ и тя започна радостно да се кикоти.
Към десет часа първите коли тръгнаха бавно надолу по склона и до полунощ празненството бе свършило. Чак тогава Шамрон и Габриел седнаха на обичайното си място в края на терасата. Газовата печка между тях топлеше, а наоколо хората от кетъринга почистваха остатъците от тържеството. Ари се въздържаше от пушене, защото Рафаел спеше дълбоко в прегръдките на Габриел.
— Направи силно впечатление при представянето си днес — отбеляза Шамрон. — Хареса ми облеклото ти. И титлата ти.
— Исках да изпратя послание.
— Какво?
— Показах, че имам намерение да бъда оперативен шеф. — Габриел замълча, след това добави: — И че мога едновременно да ходя и да дъвча дъвка.
Шамрон се загледа към Голанските възвишения и въздъхна:
— Не съм сигурен, че имаш друг избор.
Детето се размърда в прегръдките на баща си и след това отново заспа дълбоко. Шамрон въртеше старата си запалка „Зипо“ в ръце. Две завъртания надясно, две завъртания наляво…
— Така ли очакваше да свърши? — попита той след малко.
— Кое?
— Аз и ти. — Шамрон се обърна към Габриел и добави:
— Ние.
— За какво говориш, Ари?
— Стар съм, синко. Държах се за живота заради тази вечер. И след като тя отмина, мога да си отида. — Усмихна се тъжно. — Късно е, Габриел. Много съм уморен.
— Никъде няма да ходиш, Ари. Имам нужда от теб.
— Не, нямаш — тихо каза Шамрон. — Ти си това, което съм аз.
— Странно как се получи така.
— Май си мислиш, че е било случайност. Но не беше. Всичко беше част от план.
— Чий план?
— Може би мой, може би на Бог. — Шамрон сви рамене. — Какво значение има? Когато става въпрос за теб, ние с Бог сме на една и съща страна. Ние сме съучастници.
— Кой има последната дума?
— Ти как мислиш? — Шамрон сложи голямата си длан върху Рафаел. — Помниш ли деня, в който дойдох при теб в Корнуол?
— Като днес.
— Шофираше като луд през храстите на полуостров Лизард. След това ядохме омлети в малкото кафене на скалите. Ти се държеше с мен като събирач на дългове — добави Шамрон с нотка горчивина.
— Помня — прошепна Габриел, потънал в мислите си.
— Как мислиш, че щеше да се стече животът ти, ако не бях дошъл тогава?
— Добре.
— Съмнявам се. Все още щеше да реставрираш картини за Джулиан и да плаваш със старата яхта по река Хелфорд към морето. Никога нямаше да си дойдеш пак в Израел и да срещнеш Киара. И нямаше сега да държиш в ръцете си това красиво дете.
Габриел беше съгласен с разсъжденията на Шамрон. Той бе изгубена душа в онези години, съсипан и огорчен човек.
— Не беше толкова зле, нали? — попита Шамрон.
— Можех цял живот да не видя отвътре Лубянка.
— Ами онова куче в Швейцарските Алпи, което се опита да ти захапе ръката?
— Накрая го докопах.
— А моторът, с който катастрофира в Рим? Или галерията за антики, която избухна пред лицето ти в Сен Мориц?