Американската земя обаче е крайната цел на ИДИЛ. Докато правех проучване за този роман, бях поразен колко много пъти чувах да казват, че атака в американски град е неизбежна, и то съвсем скоро. Бях също така поразен колко много пъти високопоставени държавни служители ме убеждаваха, че това състояние на нещата е „новото нормално“ — че трябва да живеем с факта, че от време на време на нашите летища и в нашето метро ще избухват бомби, че вече не можем да очакваме да сме в пълна безопасност в ресторант или в концертна зала заради идеология и вяра, родени в Близкия изток. Президентът Барак Обама като че ли изрази тази гледна точка след атентата в сатиричното списание „Шарли Ебдо“ и вземането на заложници в супермаркета „Хиперкашер“. Като ни предупреди да не реагираме прекомерно, той нарече извършителите „група жестоки и зли фанатици, които обезглавяват и стрелят напосоки по някакви хора в деликатесен магазин в Париж“. Не беше деликатесен магазин, разбира се; беше магазин за кашер храни. И четирите жертви не бяха „някакви хора“. Бяха евреи. И само заради това бяха станали мишени и бяха безмилостно избити.
Но как Западът стигна до това положение? В послеписа на „Портретът на един шпионин“ предупреждавах какво би се случило, ако Америка и нейните съюзници объркат т.нар. Арабска пролет. „Ако страните, подкрепящи умереното и модерното, надделеят — написах аз през април 2011 г., — вероятно заплахата от тероризъм постепенно ще намалява. Но ако радикалните мюсюлмански проповедници и техните последователи успеят да завземат властта в държави като Египет, Йордания и Сирия, може един ден да погледнем назад с носталгия към размирните години в началото на XXI век и те да ни се сторят като златна ера в отношенията между ислямския свят и Запада.“ За нещастие, обещанието от Арабската пролет пропадна и Арабският свят е в хаос. Във времето на свършващия петрол бъдещето му е мрачно. Ако съдим по историята, трябва от този хаос да се появи съдбовен лидер. Може би той ще дойде от библейската люлка на цивилизацията, от бреговете на една от четирите реки, които извират от Едемската градина. И може би, ако реши, може да се нарече Саладин.
Благодарности
Задължен съм на съпругата си — Джейми Гангъл, която търпеливо ме слушаше, докато работех по сюжета на „Черната вдовица“, и след това умело редактира огромната купчина книжа, която се изсипваше от принтера ми след седем месеца усилено писане. Тя е до мен от самото начало на поредицата за Габриел Алон, от онази окъпана в слънце утрин в Джорджтаун, когато за първи път ми хрумна да превърна израелски екзекутор в реставратор на произведения на изкуството. Сега мрачният, скърбящ мъж, с когото за пръв път се срещнахме в „Художникът убиец“, е шеф на израелското разузнаване. Това развитие на нещата никога не бих могъл да предвидя и нямаше да стигна до него без постоянната подкрепа на Джейми. Това не би било възможно и без обичта на двете ми деца — Лили и Николас. Всеки ден — по един или друг начин, те ми напомнят, че в живота има нещо друго освен думи, абзаци и хитри сюжетни обрати.
За да напиша шестнайсет книги за човек от Израел, ми се наложи да прекарам много време там. Пропътувал съм тази страна от край до край, а части от нея познавам като родината си. През това време се сприятелих с много хора. Някои са дипломати и учени, други — воини и шпиони. Всички без изключение проявиха към семейството ми огромна любезност и щедрост, за което им се отплащам, като вмъквам парченца от тях в сюжетите и героите си. Превърнах забележителната ферма на свой приятел в мошава Нахалал в тайна квартира, където една жена бе подготвена за мисия, която никой обикновен човек не би изпълнил. И когато си мислех за красивия дом на Узи Навот в предградието Петах Тиква на Тел Авив, всъщност си представях къщата на приятел, който живее малко по-далеч. Също така си представях бляскавия му ум, съвършеното му чувство за хумор, хуманността му и невероятната му съпруга, която няма абсолютно нищо общо с доминиращата Бела.