27.
Джеф Дорсо обичаше футбола и беше ревностен почитател на „Великаните“. Това, разбира се, не бе причината да си купи апартамент в Медоуландс. Но, както той самият признаваше, наистина беше удобно. Независимо от всичко в неделя следобед, докато седеше на стадиона, умът му беше зает не толкова с оспорваната среща с далаския отбор „Каубоите“, колкото с вчерашното посещение в затвора и с реакцията на Кери Макграт към Скип и към протоколите от процеса.
Беше й дал материалите в четвъртък. Чудеше се дали вече ги е прочела. Надяваше се, че ще отвори дума за тях, докато чакаха да дойде време за свиждането, но тя не спомена нищо. Джеф се опитваше да се убеди, че това се дължи на нагласата й да подхожда скептично към всичко. Едва ли привидно отрицателното й отношение към Скип след срещата означаваше, че се отказва да търси истината.
Когато „Великаните“ спечелиха с гол в последната минута, Джеф се присъедини към радостните възгласи на приятелите си, но отклони поканата им да пийнат бира. Предпочете да се прибере вкъщи и да се обади на Кери.
Настроението му се подобри, след като разбра, че е прегледала протоколите и има въпроси.
— Бих искал да се видим — изрече Джеф. После през ума му мина мисълта, че тя може да го среже, но все пак попита: — Случайно да си свободна за вечеря?
28.
Доли Боулс се премести при дъщеря си в Алпайн преди дванайсет години, когато съпругът й почина. Не искаше да й се натрапва, но истината бе, че се страхуваше да остане сама. Пък и не смяташе, че би могла да остане в къщата, където бе живяла с мъжа си.
Всъщност за страха й съществуваше психологическа причина. Много отдавна, още като дете, тя бе отворила на някакъв доставчик, който се бе оказал крадец. Все още имаше кошмари при спомена как бе завързал нея и майка й и бе претършувал къщата. Ето защо сега беше склонна да се съмнява във всеки непознат и няколко пъти ядоса зет си, като пусна алармената инсталация, докато стоеше сама вкъщи и чу странни звуци или видя на улицата мъж, чието лице не й бе познато.
Дъщеря й Дороти и зет й Лу пътуваха често. Децата им все още бяха при тях, когато Дороти се премести в къщата и започна да помага при отглеждането им. Но през последните няколко години те вече се бяха отделили и Доли се чудеше какво да прави. Опитваше се да върши нещо в домакинството, но прислужницата, която живееше със семейството, не се нуждаеше от помощта й.
Доли разполагаше с много свободно време и стана детегледачката на квартала — занимание, което страшно й допадаше. Обичаше малките деца и с удоволствие им четеше и играеше с тях, когато я наемеха за няколко часа в денонощието. Всички я харесваха. Единственото, което дразнеше родителите, бяха прекалено честите й обаждания в полицията, за да съобщава за подозрителни личности. Но след като бе призована за свидетел по делото за убийството на Сузан Риърдън, се отказа да звъни в участъка. Винаги когато се сетеше за процеса, се разтреперваше. Прокурорът я изкара пълна глупачка. Дороти и Лу бяха съсипани. Тогава дъщеря й я смъмри: „Майко, помолих те да не даваш показания в полицията.“
Но Доли чувстваше, че е длъжна да го стори. Познаваше Скип Риърдън. Този човек й допадаше и тя реши, че трябва да се опита да му помогне. Освен това, наистина беше видяла онази кола. Петгодишният Майкъл, за когото се грижеше онази нощ, също бе забелязал колата. Но детето беше със забавено умствено развитие и адвокатът на Скип я предупреди да не споменава за него.
Преди да застане на свидетелското място, мистър Фаръл й обясни: „Този факт само ще ни навреди. От вас се иска да опишете какво сте видели — черната лимузина, която в девет часа вечерта е била паркирана пред дома на семейство Риърдън и след няколко минути си е тръгнала.“
Беше сигурна, че е различила по една от цифрите и от буквите — 3 и М. Но прокурорът, застанал в задната част на залата, вдигна някаква табела с регистрационен номер, а тя не успя да я разчете. На всичко отгоре я накара да признае, че обича много Скип Риърдън, понеже веднъж през нощта й помогнал да изкара колата си, която била заседнала в снежна преспа.
Проявената към нея любезност не означаваше непременно, че Скип не би могъл да бъде убиец, и Доли си даваше сметка за това. Но сърцето й подсказваше, че е невинен, и тя всяка нощ се молеше за него. И досега, ако й се случеше да гледа дете в някоя къща на улицата, където се намираше домът на Риърдън, тя се взираше през прозореца и си мислеше за вечерта, в която бе убита Сузан. Спомняше си как малкият Майкъл — семейството отдавна бе напуснало квартала, — който вече бе станал на петнайсет години, посочи към непознатата черна кола и каза: „Колата на деди.“