— Мисис Боулс, не бих желала да ви отнемам много време. Освен това съм оставила дъщеря си при познати, ето защо не бива да се бавя…
— Имате дъщеря? Чудесно! На колко години е?
— На десет. Мисис Боулс, искам да разбера…
— Толкова млада и с такава голяма дъщеря!
— Благодаря ви. Трябва да ви уверя, че се чувствам достатъчно възрастна. — Кери имаше усещането, че е паднала в пропаст, от която никога няма да излезе. — Мисис Боулс, нека да поговорим за нощта, през която умря Сузан Риърдън.
Петнайсет минути по-късно, след като научи всичко за периода, когато Доли била детегледачка в къщата срещу дома на семейство Риърдън, и как Майкъл, момченцето, при което била тогава, страдало от забавено умствено развитие, Кери успя да измъкне ценната информация.
— Твърдите, че колата, паркирана пред къщата на семейство Риърдън, определено не е принадлежала на никой от гостите на съседите. Защо сте толкова сигурна?
— Понеже разговарях с хората. У тях имаше три двойки. Разбрах, че са били от Алпайн. След като мистър Грийн ме изкара пълна глупачка, им се обадих по телефона. И знаете ли какво? Никой не е карал „колата на деди“.
— Колата на деди? — възкликна учудено Кери.
— Така я нарече Майкъл. Не познаваше цветовете. Ако някой му посочеше кола и го попиташе какъв цвят е, той не можеше да каже. Но винаги различаваше тази, която му беше известна или му приличаше на някоя. Споменавайки „колата на деди“ онази нощ, той навярно е имал предвид черния мерцедес. Виждате ли, момченцето наричаше дядо си „деди“ и обичаше да се вози в колата му — огромен черен мерцедес. Беше тъмно, но лампата на верандата на Риърдън светеше и той я е видял съвсем ясно.
— Мисис Боулс, вие сте дали показания, че сте забелязали колата.
— Да, макар че в седем и половина, когато пристигнах в дома на Майкъл, я нямаше. А когато детето я посочи, тя потегляше, ето защо не успях да я огледам. Въпреки това мярнах на табелката цифрата 3 и буквата М. — Доли Боулс се облегна назад и очите й се разшириха под кръглите очила. — Мисис Макграт, попитах адвоката на Скип Риърдън, мистър Фарър, не, Фаръл, дали да съобщя тази подробност в съда, но той не ми разреши. Обясни ми, че свидетелските показания, основани на нещо чуто от друг човек, обикновено не се приемат за достоверни. Още повече, че в случая източникът бил дете с умствено увреждане. Това щяло да постави под пълно съмнение факта, че наистина съм забелязала колата. Но адвокатът не беше прав. Не виждам защо не трябваше да казвам на съдебните заседатели, че Майкъл страшно се възбуди. Детето мислеше, че е колата на дядо му. Според мен допълнителните сведения щяха да помогнат на делото.
Лекият трепет изчезна от гласа й.
— Мисис Макграт, онази вечер пред дома на семейство Риърдън бе спрял черен мерцедес, който потегли в девет и няколко минути. Убедена съм. Абсолютно.
43.
Тази вечер Джонатан Хувър не се наслаждаваше на мартинито си. Обикновено по това време на деня той се чувстваше великолепно. Седнал до камината на стола със странични облегалки за главата, отпиваше лекия джин, подправен с точно три капки вермут и с две маслини, и споделяше с Грейс преживяното през деня.
Днес обаче, освен собствените си грижи усещаше, че нещо тревожи Грейс. Знаеше, че дори и болките й да са се засилили от студа, жена му няма да си признае. Никога не обсъждаха здравословните й проблеми. Отдавна беше свикнал да не я пита нищо специално. Задаваше й само небрежния въпрос: „Как си, скъпа?“
Грейс винаги му отговаряше: „Не се чувствам зле.“
Задълбочаващият се ревматоиден артрит не й пречеше да се облича с присъщата й елегантност. През деня носеше дрехи с дълги, широки ръкави, за да прикрива подутите китки на ръцете си, а вечер, когато бяха сами — свободни роби, за да не се виждат деформираните й крака и ходила.
Когато беше подпряна на канапето в полулегнало положение, гърбицата й не се забелязваше, а блестящите й сиви очи изпъкваха на алабастрово бялото лице. Само изкривените пръсти на ръцете й издаваха опустошителното въздействие на болестта.
Грейс винаги лежеше до късно, а Джонатан ставаше рано. Ето защо общуваха най-много вечер. Грейс му се усмихна притеснено.
— Чувствам се така, сякаш съм пред огледалото, Джон. Разтревожен си. Знам, че причината е нещо, за което вече сподели с мен. Нека да го изрека. Говорих с Кери.