— Кейт, Барбара Томпкинс иска да й позвъниш. Настоява доктор Смит да не узнае за разговора. Твърди, че е важно.
— Нали не е свързано с операцията? — притеснено попита Кейт. — Оттогава измина повече от година.
— Не спомена нищо за нея. Обясних й, че ще се появиш всеки момент. Вкъщи е и чака да й се обадиш.
Без да си свали палтото, Кейт влезе в малкия кабинет на счетоводителя, затвори вратата и избра номера на Барбара Томпкинс.
Слушаше с нарастващо озадачение разказа на Барбара, която беше сигурна, че д-р Смит я преследва.
— Не знам какво да направя — изрече накрая жената. — Известно ви е колко съм му задължена, мисис Карпентър. Но започвам да се страхувам.
— Никога ли не ви е спирал, за да ви заговори?
— Не.
— Тогава нека да помисля и да се посъветвам с някои хора. Моля ви да не обсъждате въпроса с никого. Доктор Смит се радва на отлична репутация. Би било ужасно, ако някой я разруши.
— Никога не бих могла да му се отблагодаря — тихо изрече Барбара Томпкинс. — Дано скоро ми се обадите.
52.
В единайсет часа Грейс Хувър позвъни на Кери и ги покани с Робин на вечеря в неделя.
— Напоследък рядко се виждаме — каза Грейс. — Надявам се, че ще дойдете. Обещавам ти, че Силия пак ще се престарае.
Силия беше прислужницата, която поддържаше домакинството през почивните дни и бе много по-добра готвачка от онази, която живееше при тях от понеделник до петък. Когато Кери и Робин им ходеха на гости, тя приготвяше няколко вида сладки и им слагаше и за вкъщи.
— Разбира се, че ще дойдем — увери я с топлота в гласа Кери.
Неделята е ден за семейството, каза си Кери, след като затвори телефона. Обикновено се стараеше в неделния следобед да направи нещо специално за Робин — водеше я в някой музей, на кино, а понякога и на някой мюзикъл на Бродуей.
Ако татко не беше починал, продължи разсъжденията си тя, сега двамата с мама щяха да бъдат край нас през повечето време. Ех, ако Боб беше такъв, за какъвто го смятах.
Опита се да се отърси от тъжните мисли. Все пак двете с Робин имаме голям късмет с Джонатан и Грейс, напомни си тя. Винаги можем да разчитаме на тях.
Джанет, секретарката й, влезе и затвори вратата.
— Кери, уговаряла ли си среща с някоя си Дидри Риърдън, за която си забравила да ни съобщиш?
— С Дидри Риърдън ли? Не.
— Тя е в чакалнята. Заяви, че няма да мръдне оттук, докато не я приемеш. Да извикам ли охраната?
Боже господи, каза си Кери, майката на Скип Риърдън! Какво ли иска?
— Не, покани я, Джанет.
Дидри Риърдън започна направо:
— Обикновено не нахлувам в чужди кабинети, мисис Макграт, но това, за което съм дошла, е много важно. Ходили сте в затвора при сина ми. Сигурно е имало причина да го сторите. Нещо ви е накарало да се усъмните дали не е допусната съдебна грешка. Сигурна съм, че е така. Познавам сина си и съм убедена, че е невинен. Но защо, след като сте видели Скип, не желаете да му помогнете? Особено след онова, което сте открили за доктор Смит.
— Не че не желая да му помогна, мисис Риърдън. Просто не мога. Не разполагам с нови факти. Наистина е странно, че доктор Смит е пресъздал лицето на дъщеря си, но действието му не е забранено от закона. Вероятно по този начин се мъчи да преживее тежката загуба.
Тревогата в изражението на Дидри Риърдън отстъпи място на гнева:
— Мисис Макграт, на доктор Смит не му е известно значението на думата загуба. Не го виждах често, след като Сузан и Скип се ожениха. Не желаех да го виждам. Той се държеше особено с нея. Спомням си например един ден на бузата на Сузан имаше някакво петно. Доктор Смит се приближи до дъщеря си и го изтри. Направи го така, сякаш бършеше праха от статуя — изучаваше лицето й, за да се увери, че е изчистил всичко. Можете да бъдете сигурна, че се гордееше с нея. Но не изпитваше никаква обич.
Джеф също й беше говорил как Смит не е давал израз на никакви емоции на свидетелското място. Това обаче не доказваше нищо.
— Мисис Риърдън, разбирам как се чувствате… — започна Кери.
— Не, съжалявам, нищо не разбирате — прекъсна я Дидри Риърдън. — Синът ми не е способен да извърши насилие. Не е възможно да е свалил колана от талията на Сузан и да го е омотал около шията й, така както вие и аз не бихме го направили. Помислете си какъв човек е в състояние да го стори. Що за чудовище трябва да е бил той? Понеже този, който може да убие по подобен жесток начин някого, е бил в дома на Скип. А сега да се върнем на Скип. — Очите на Дидри Риърдън се напълниха със сълзи и тя заговори: — Нищо от неговия характер, от добротата му ли не стигна до вас? Нима сте сляпа и глуха, мисис Макграт? Синът ми прилича ли ви на убиец?