Какво идиотско нахалство от моя страна, мислеше си той. Кери постъпи достатъчно почтено, като ме помоли за протоколите от делото. После си направи труда да се срещне с доктор Смит и Доли Боулс. Дойде с мен в Трентън, за да посети Скип в затвора. Защо да не се тревожи от вероятността да загуби съдийското място, след като си призна честно, че не е убедена в невинността на Скип?
Не биваше да й говоря по този начин и съм длъжен да й се извиня. Не трябва да й се сърдя, ако ми затвори телефона. Хайде, прояви малко смелост, подкани се той. Надяваше се, че колкото повече навлиза в подробностите по делото „Риърдън“, толкова повече ще повярва в невинността на Скип. Защо беше така сигурен? Тя имаше право да се довери на съдебните заседатели и на Апелативния съд. Намекът ти, че си пази интересите, беше доста гаден.
Бръкна в джобовете си. Беше 2 ноември. Наближаваше Денят на благодарността. Още веднъж Скип щеше да прекара празника в затвора, а на мисис Риърдън й предстоеше поредната операция на кръвоносните съдове. Десетте години, през които очакваше да стане чудо, й се бяха отразили зле.
От цялата тази работа изскочи нещо, напомни си той. Кери можеше и да не вярва в невинността на Скип, но тя всъщност попадна на две следи, които сам щеше да провери — разказа на Доли Боулс за „колата на деди“, черен мерцедес лимузина, и странната склонност на д-р Смит да пресъздава лицето на Сузан. Те бяха нещо съвсем ново в познатата история.
Иззвъняването на телефона прекъсна мислите му. Изкуши се да не вдига слушалката, но се сети за майка си, която непрекъснато му повтаряше: „Как така няма да се обадиш, Джеф? Откъде знаеш дали някой няма да ти съобщи, че е намерил гърне със злато и иска да ти даде половината?“, и посегна към нея.
Беше Дидри Риърдън, която искаше да сподели с него за посещението си в затвора и при Кери Макграт.
— Дидри, нали не си говорила така на Кери? — попита Джеф, без да се опитва да скрие колко е разстроен от постъпката й.
— Напротив, точно така й говорих и не съжалявам. Джеф, единствено надеждата крепеше Скип. Тази жена просто му я отне.
— Дидри, с нейна помощ аз разполагам с два нови факта, на които да се позова, за да подхвана отново разследването по делото. Нищо чудно да излезе, че са важни.
— Отишла е при сина ми, видяла е лицето му, задавала му е въпроси и е решила, че е убиец — заяви мисис Риърдън. После добави: — Извинявай, Джеф, аз остарявам, вече съм изморена и езикът ми е хаплив. Не съм убедена в нито една дума от това, което изрекох пред Кери Макграт.
Тя затвори телефона, без дори да каже и „довиждане“.
Джеф си пое дълбоко дъх и набра номера на Кери.
След като Кери се прибра и освободи Алисън, Робин я изгледа критично.
— Имаш уморен вид, мамо.
— Наистина съм капнала, детето ми.
— Тежък ден?
— Нещо такова.
— Мистър Грийн ли те тормози?
— Не още, но всеки момент ще започне. Предпочитам да не обсъждаме този въпрос. А ти как си?
— Добре. Струва ми се, че Андрю ме харесва.
— Сериозно? — Кери знаеше, че Андрю е най-хубавото момче в пети клас. — Как разбра?
— Казал на Томи, че дори и с белезите съм по-красива от повечето момичета в нашия клас.
Кери се усмихна.
— Това се казва комплимент!
— Нали? Какво ще вечеряме?
— Отбих се в супермаркета. Как ти се вижда хамбургер, запечен с топено сирене?
— Чудесно.
— Не съвсем, но се опитвам да измисля нещо вкусно. Едва ли някога ще можеш да се похвалиш с готварските способности на майка си, Роб.
Телефонът иззвъня и Робин отговори. Търсеха нея. Подхвърли слушалката на майка си:
— Не затваряй, моля те. Ще използвам апарата на горния етаж. Каси е.
Кери чу как Робин извика въодушевено „Слушам те“, постави слушалката на мястото й, занесе пощата в кухнята и започна да я подрежда. Погледът й попадна върху обикновен бял плик с нейното име и адрес, напечатани с главни букви. Отвори го, извади снимката, която бе вътре, и застина.
На нея беше Робин. Вървеше по тротоара пред къщата им и държеше книги. Бе облечена с тъмносиния панталон — същия, който носеше във вторник, когато се беше уплашила, че колата ще я блъсне.