Джеф я разглежда внимателно известно време.
— Струва ми се, че Робин правилно е схванала всичко. Колата вероятно е била паркирана точно отсреща. Някой я е снимал, когато е излизала на тротоара.
— Значи наистина е връхлетял с колата върху нея — отбеляза Кери. — Представяш ли си какво е щяло да стане, ако не е завила рязко? Но защо го е направил, Джеф?
— Не знам, Кери. Убеден съм обаче, че заслужава да му се обърне сериозно внимание. Как възнамеряваш да постъпиш?
— Утре сутринта ще покажа снимката на Франк Грийн. Ще проверя дали в района не са се появили извратени типове. Всяка сутрин ще карам Робин до училището и няма да й позволявам да се прибира сама, а ще помоля Алисън, момичето, което стои при нея, докато се върна от работа, да я взема. Ще уведомя ръководството на училището, че някой я преследва.
— А смяташ ли да предупредиш Робин?
— Засега не.
— Съобщи ли на Боб Кинълен?
— Боже мой, въобще не ми е минало през ума! Разбира се, че Боб трябва да знае.
— Ако беше мое дете, щях да настоявам да съм в течение — съгласи се Джеф. — Защо не му се обадиш, докато сипя кафето?
Боб не си беше у дома. Алис се отнесе с хладна любезност към Кери.
— Все още е в кантората си — обясни й тя. — През последните дни на практика прекарва почти през цялото денонощие там. Да му предам ли нещо?
Само това, че най-голямото му дете е в опасност, помисли си Кери, а вкъщи не живеят семейство прислужници, които да се грижат за него, докато майка му е на работа.
— Ще го потърся в службата. Довиждане, Алис.
Боб Кинълен вдигна слушалката още след първото позвъняване. Пребледня, докато Кери му разказваше за случката с Робин. Не се съмняваше кой е направил снимката. Личеше си почеркът на Джими Уийкс. Точно така действаше той. Започваше война на нерви и я водеше стъпка по стъпка. Следващата седмица щеше да снима детето отдалеч. Никога не заплашваше пряко, нито пък изпращаше предупредителни писма. Само снимки. Те би следвало да предадат ясно посланието му.
Със загрижен тон Кинълен веднага се съгласи, че е по-добре известно време Кери да кара Робин до училището.
След като затвори телефона, той удари с юмрук по бюрото си. Джими вече изпускаше нервите си. И двамата знаеха, че ще загубят делото, ако Хаскъл спази уговорката си с федералния прокурор.
Уийкс предполага, че Кери ще ми се обади, разсъждаваше Боб. Така ми показва, че трябва да я предупредя да се откаже да търси нови факти по случая „Риърдън“. Намеква ми също, че съм длъжен да намеря начин да го отърва от присъдата за укриване на доходи. Но на Уийкс всъщност не му беше известно, че Кери не се плашеше току-така. Ако е схванала снимката като предупреждение, това ще й подейства като червено на бик.
От друга страна обаче, Кери не подозираше, че щом Джими Уийкс се захване с някой човек, с него е свършено.
Мислите на Боб се върнаха единайсет години назад, когато Кери, бременна в третия месец, го погледна с удивление и гняв и заяви: „Напускаш прокуратурата, за да отидеш да работиш в тази правна кантора? Ти си луд! Всичките им клиенти са с единия крак в затвора. Макар че би трябвало да са и с двата.“
Спориха разгорещено и накрая Кери го предупреди с гневен тон: „Не бива да забравяш старата поговорка, която гласи: «С какъвто се събереш, такъв ставаш.»“
59.
Д-р Смит заведе Барбара Томпкинс в „Льо Сирк“, един много луксозен и скъп ресторант в центъра на Манхатън.
— Някои жени предпочитат тихи и закътани ресторантчета, но аз смятам, че вие лично обичате по-оживените заведения, където да виждате хора и те да ви виждат — заяви той на красивата млада жена.
Когато я вземаше от апартамента й, не му убягна факта, че е готова да излезе веднага. Палтото й беше метнато на облегалката на един стол в малкия вестибюл, а чантата лежеше на седалката. Не му предложи да пийнат по нещо.
Страхува се да остане насаме с мен, помисли си той.
Но в ресторанта, където беше толкова оживено, Барбара се отпусна.
— Съвсем различно е от Олбъни — изкоментира тя. — Все още приличам на дете, което непрекъснато празнува рождения си ден.
За миг думите му я изумиха. Бяха толкова близки до изявлението на Сузан, която казваше, че е като дете, чийто живот е една безкрайна Коледа и винаги я чакат неотворени подаръци. Но от очаровано момиченце дъщеря му се бе превърнала в неблагодарна жена. Толкова малко исках от нея, разсъждаваше Смит. Нима художникът няма право да се порадва на творбата си? Защо става така, че шедьовърът се опорочава от похотливата тълпа, докато създателят му се измъчва, тъй като му е отнета възможността да го зърне?