— Джими, някой е изпратил на бившата ми съпруга снимката на дъщеря ни Робин. Била е направена във вторник, когато детето излизало от къщи, за да отиде на училище. Човекът я снимал от колата си, а после рязко завил пред нея. Робин си помислила, че колата ще се качи на тротоара и ще я прегази.
— Нали ти е ясно колко много вицове има за шофьорите от Ню Джърси, Боби?
— Джими, няма да допусна с дъщеря ми да се случи нещо.
— Не разбирам за какво говориш, Боби. Кога ще направят бившата ти жена съдия, за да се махне от прокуратурата? Не бива да се бърка в чуждите работи.
Боб осъзна, че е получил отговор на въпроса си. Някой от хората на Джими беше снимал Робин. Той самият би трябвало да принуди Кери да прекрати разследването по делото „Риърдън“. А също и да отърве Джими от затвора.
— Добро утро, Джими. Добро утро, Боб.
Боб вдигна очи и видя тъста си, Антъни Бартлет, който се отпусна на стола до Джими.
— Мъчно ми е за Хаскъл и Йънг — измърмори Бартлет.
— Жалко наистина — съгласи се Джими.
В този момент представителят на шерифа даде знак на прокурора, на Боб и на Бартлет да се приближат до съдията. Съдията Бентън заяви с печална физиономия:
— Предполагам, че сте чули за трагедията, сполетяла мистър Хаскъл и мистър Йънг. — Адвокатите кимнаха мълчаливо. — Колкото и да е тежко, не можем да прекъснем процеса, понеже работим по него от два месеца. За щастие съдебните заседатели вече са поставени в изолация и нямат достъп до никаква информация, включително и до спекулациите, че мистър Уийкс е замесен в убийството. Просто ще им съобщя, че след като мистър Хаскъл и мистър Йънг не са в залата, значи обвинението срещу мистър Хаскъл е оттеглено. Ще ги предупредя да не коментират този факт и да не позволят той да повлияе по някакъв начин на процеса срещу мистър Уийкс. И така, да започваме.
Съдебните заседатели влязоха един след друг и заеха местата си. Боб забеляза въпросителните им погледи, докато се взираха в празните столове на Хаскъл и Йънг. Съдията им даваше указания да не обсъждат случилото се, но Боб беше наясно, че точно това правят. Предполагат, че е признал за виновен Хаскъл, помисли си Боб, което въобще не е от полза за нас.
Боб разсъждаваше колко зле ще се отрази този факт на Уийкс. Очите му се спряха на съдебен заседател номер десет — Лилиан Уагнър. Уагнър, известна личност, горда със своя съпруг и със синовете си, които бяха учили в най-престижните университети, и осъзнаваща стабилното си социално положение, щеше да създаде сериозни проблеми. Сигурно съществуваше причина Джими да настоява да бъде избрана.
Боб не знаеше, че точно преди поставянето на съдебните заседатели в изолация един „съдружник“ на Джими Уийкс се бе срещнал с Алфред Уайт, съдебен заседател номер две. Уийкс беше разбрал, че съпругата на Уайт е неизлечимо болна и той е почти разорен от разходите за лекарствата й. Отчаян, мистър Уайт се беше съгласил да приеме сто хиляди долара, обещавайки, че ще признае Джими Уийкс за невинен.
64.
Кери погледна объркано купчината папки върху масата до бюрото си. Трябваше да се заеме с тях, защото й предстояха нови дела. Освен това се налагаше да обсъди с Франк или със заместничката му Кармен някои случаи, в които подсъдимите се признаваха за виновни в извършване на по-дребни престъпления, за да избегнат тежки присъди. Имаше толкова много работа и тя би следвало най-после да се съсредоточи върху нея.
Вместо да започне веднага, тя помоли секретарката си да потърси д-р Крейг Райкър, психиатъра, когото понякога използваше като свидетел на обвинението в дела за убийство. Райкър беше опитен, сериозен лекар, чиято философия Кери подкрепяше напълно. Според него, макар и животът да нанасяше тежки удари, човек беше длъжен да си ближе сам раните и да продължава напред. И най-важното, той умееше да парира психиатрите, които защитата подбираше като вещи лица.
Най-много го харесваше, когато на въпроса дали някой подсъдим е невменяем, той отговаряше: „Мисля, че е смахнат, но не и невменяем. Много добре е знаел какво върши, когато е влязъл в къщата на леля си и я е убил. Просто вече е бил прочел завещанието й.“
— Доктор Райкър има пациент — уведоми я секретарката. — Ще ви се обади в единайсет без десет.
Вярна на думата си, точно в единайсет без десет Джанет й съобщи, че д-р Райкър е на телефона.
— Какво е станало, Кери?
Разказа му за д-р Смит, който пресъздаваше лицето на дъщеря си.
— Отрече категорично да е оперирал Сузан — обясни тя, — което може и да е вярно. Не е изключено да я е поверил в ръцете на някой свой колега. Но това, че превръща други жени в подобие на Сузан, може ли да се сметне като израз на мъката си?