— Да, макар и да не осъзнавах, че изглеждам тъй зле. Бях доста стресната.
— И по тази причина Джеф моментално дотърча у дома?
— Да.
— Трябваше да ми кажеш веднага.
— Не знаех как, Роб. Аз самата бях страшно напрегната.
— И какво ще правим отсега нататък?
— Ще вземем предпазни мерки, които ще са доста неприятни, докато открием кой е бил в колата на отсрещната страна на улицата във вторник и защо.
— Смяташ ли, че ако отново се появи, този път ще ме прегази?
На Кери й се прииска да изкрещи: „Не!“, но се въздържа, седна на канапето до Робин и я прегърна.
Робин отпусна глава на рамото на майка си.
— Ако колата връхлети върху мен…
— Няма да й дадем възможност, Роб.
— Татко знае ли?
— Снощи му се обадих. След малко ще дойде.
Робин изправи гръб.
— Понеже се безпокои за мен ли?
Стана й приятно, помисли си Кери.
— Естествено, че се безпокои за теб.
— Чудесно! Мамо, може ли да кажа за това на Каси?
— Не още. Обещай ми, Робин. Докато не разберем кой е на дъното на тази история…
— И не го спипаме — прекъсна я Робин.
— Точно така. После ще разказваме за това колкото си искаме.
— Добре. Какво ще правим тази вечер?
— Просто ще се отпуснем. Ще поръчаме пица по телефона. Когато се прибирах, се отбих да взема няколко видеокасети.
Хитрото изражение, което Кери толкова обичаше, се появи на лицето на Робин.
— От онези, които децата могат да гледат в присъствието на родителите си, надявам се.
Опитва се да ме разсее, помисли си Кери. Никога няма да покаже колко е уплашена.
В шест без десет пристигна Боб. Робин се хвърли радостно в прегръдките му.
— Какво ще кажеш, дали наистина животът ми е в опасност? — попита тя.
— Ще ви оставя да си поговорите, докато се преоблека — заяви Кери.
Боб пусна Робин:
— Не се бави, Кери — припряно отвърна той. — Мога да остана само няколко минути.
Кери забеляза огорчението на лицето на Робин и й се прииска да удуши Боб Кинълен. Обърни й малко внимание, помисли си гневно тя, но се помъчи да запази самообладание.
— Добре, идвам веднага.
Навлече бързо панталон и пуловер, но нарочно се помота десетина минути. Тъкмо се канеше да слезе, когато на вратата се почука и Робин извика:
— Мамо, аз съм.
— Влез. — Понечи да й обясни, че се е преоблякла, когато видя смутеното лице на дъщеря си. — Какво е станало?
— Нищо, татко ме помоли да почакам тук, докато си поговорите.
— Ясно.
Боб стоеше в средата на кабинета, очевидно притеснен, готов всеки момент да си тръгне.
Дори не си е свалил палтото, помисли си Кери. И какво е направил, та Робин изглежда толкова разстроена? Навярно през цялото време й е повтарял, че страшно бърза.
Когато чу стъпките й, той се обърна.
— Кери, трябва да се връщам в кантората. Имам да свърша още много работа за утрешното заседание на съда. Но се налага да ти съобщя нещо важно. — Извади от джоба си малък лист хартия. — Чу ли за Барни Хаскъл и Марк Йънг?
— Естествено.
— Кери, Джими Уийкс винаги намира начин да се информира за всичко. Не знам как, но е така. Известно му е например, че в събота си била в затвора при Риърдън.
— Сериозно? — Кери се втренчи в бившия си съпруг. — И какво го засяга този факт?
— Кери, не се прави, че не разбираш. Тревожа се. Джими е ужасен. Току-що ти казах, че нищо не остава скрито от него. Виж.
Кинълен й подаде листа, който, изглежда, беше копие от бележка, написана върху страница от тефтер. Тя съдържаше девет ноти в гамата до мажор и думите: „Обичам те.“ Под тях стоеше съкращението „Дж.“.
— Какво означава това? — попита Кери и си изтананика нотите. Схвана всичко, преди Боб да успее да й обясни, и кръвта й се смръзна. Беше началото на песента „Нека те наричам любима“. Откъде я имаш? — сопна му се тя.
— Намерили са оригинала във външния джоб на сакото на Марк Йънг, докато са претърсвали дрехите му в моргата. Почеркът е на Хаскъл, а листът е откъснат от тефтера на Йънг, който стои до телефона му. Секретарката си спомня, че предишната вечер е сложила нов тефтер, следователно Хаскъл е написал бележката между седем и седем и половина тази сутрин.
— Няколко минути преди да умре?
— Точно така. Кери, сигурен съм, че е свързана с намерението на Хаскъл да свидетелства срещу Джими.