Сай се облегна на стола и се усмихна при спомена за телефонния разговор. Бившият съпруг, за когото говореше жената, беше сенатор.
Неделя, 5 ноември
75.
Джонатан и Грейс Хувър очакваха Кери и Робин към един часа. И двамата смятаха, че да се обядва късно в неделя, когато никой не бърза за никъде, е изискано и действа отпускащо.
За съжаление хубавото време от съботния ден не се задържа. Неделното утро беше мрачно и мразовито. Към обяд обаче къщата се изпълни с приятната миризма на агнешко печено. Камината в библиотеката — любимата им стая — гореше и двамата се бяха разположили удобно в очакване на гостите.
Грейс се бе задълбочила в кръстословицата на „Таймс“, а Джонатан четеше културната страница на вестника. Той вдигна очи, когато Грейс измърмори нервно, и видя, че е изпуснала писалката. Наблюдаваше я как се мъчи да се наведе, за да я вдигне.
— Грейс! — извика с укор в гласа той и скочи, за да й я подаде.
Тя въздъхна и посегна към писалката.
— Честно казано, чудя се как ще се оправям без теб, Джонатан.
— Няма да ти се наложи, скъпа. Същото се отнася и за мен.
Грейс задържа за миг ръката му до бузата си.
— Знам, скъпи. Повярвай ми, това ми дава сили да живея.
Докато пътуваха към дома на Джонатан и Грейс, Кери и Робин си говореха за предишната вечер.
— Много по-приятно е да се вечеря в къщата на семейство Дорсо, отколкото в ресторант! — възкликна Робин. — Харесва ми у тях, мамо!
— И на мен — призна без колебание Кери.
— Мисис Дорсо ми обясни, че не е трудно да се готви.
— Съгласна съм. Боя се, че не полагам големи усилия.
— О, мамо! — Тонът на Робин беше укорителен. Скръсти ръце, втренчи се в стесняващия се път, който водеше към Ривърдейл, и заяви, сякаш искаше да й се извини: — Ти правиш вкусни спагети.
— Да, и това е всичко.
Робин смени темата.
— Майката на Джеф смята, че той те харесва. И аз съм на същото мнение. Говорихме си по този въпрос.
— И какво?
— Мисис Дорсо каза, че Джеф никога не водел приятелките си у тях. Ти си първата, която е била на гости след абитуриентския му бал. Навремето сестрите му се закачали с момичетата, които ходели там, а сега бил страшно срамежлив.
— Вероятно — отвърна разсеяно Кери, прогонвайки от съзнанието си спомена.
На връщане от затвора се почувства толкова уморена, че за миг затвори очи. Когато се събуди, главата й лежеше на рамото на Джеф. Беше толкова приятно и толкова естествено.
Както обикновено, гостуването им при Грейс и Джонатан Хувър бе истинско удоволствие. Кери знаеше, че ще обсъждат делото „Риърдън“, но чак когато стигнат до кафето. Тогава Робин щеше да стане от масата и да отиде в библиотеката, за да чете или да се занимава с новите компютърни игри, които Джонатан никога не пропускаше да приготви за нея.
Докато се хранеха, Джонатан им разказваше за сесиите на сената и за бюджета, който губернаторът се опитваше да прокара.
— Виждаш ли, Робин, политиката е като футбола — обясни той. — Губернаторът е треньорът, който определя играчите, а лидерите на партията му в сената са защитниците.
— Това си ти, нали? — прекъсна го Робин.
— В сената, да — съгласи се Джонатан. — Останалите от нашия отбор защитават този, който е с топката.
— А другите?
— Играчите от противниковия отбор правят всичко възможно да ни съсипят.
— Джонатан! — спокойно го прекъсна Грейс.
— Извинявай, скъпа, но отдавна не съм виждал толкова игрички, колкото тази седмица.
— Какви са тия игрички? — попита Робин.
— Просто законодателите се мъчат да натоварят бюджета с излишни разходи, за да спечелят повече привърженици в своя избирателен район. Някои доста са се усъвършенствали.
Кери се усмихна.
— Робин, надявам се, че осъзнаваш колко си щастлива. Обяснява ти как действа правителството не някой друг, а чичо Джонатан.
— Много егоистично — увери ги Джонатан. Когато Кери положи клетва пред Върховния съд във Вашингтон, Робин ще бъде избрана в сената и ще прави каквото си иска.
Започва се, помисли си Кери.
— Робин — обърна се към дъщеря си тя, — ако си свършила с обяда, отиди да видиш какво има в компютъра.