77.
В понеделник сутринта Грейс Хувър остана в леглото си по-дълго от обикновено. Макар че къщата бе приятно затоплена, зимният студ успяваше по някакъв начин да проникне в костите и ставите й. Ръцете, пръстите, краката, коленете и глезените я боляха жестоко. След края на сесията двамата с Джонатан щяха да заминат за дома си в Ню Мексико. Каза си, че там ще се почувства по-добре, понеже сухият и топъл климат винаги й помагаше.
Преди години, когато се разболя, Грейс реши никога да не се отдава на самосъжаление. За нея това беше най-тъжното чувство. Въпреки всичко в най-мрачните дни признаваше пред себе си, че проблемът не е само в постоянно усилващата се болка. За нея беше пагубен и фактът, че болестта все повече ограничаваше заниманията й.
Навремето беше една от малкото съпруги, които истински обичаха да участват в дейностите, задължителни за политици като Джонатан. Не че държеше непременно да прекарва часове на тях, а просто й бе приятно да гледа как хората се възхищават на Джонатан. Толкова се гордееше с него. Беше убедена, че трябва да стане губернатор.
След като изтечеше времето, през което присъствието му беше задължително, двамата вечеряха късно в някой тих ресторант или изведнъж решаваха да избягат някъде през почивните дни. Грейс се усмихна при спомена как веднъж след двайсет години брак почиваха в един курорт в Аризона и някой им каза, че приличат на новобрачна двойка през медения месец.
Сега инвалидната количка и необходимостта от болногледачка, която да й помага при къпането и обличането, превръщаше престоя й в хотелите в кошмар. Не позволяваше на Джонатан да се грижи за нея и се чувстваше добре вкъщи, където всеки ден я посещаваше медицинска сестра.
Онази вечер посещението в клуба й достави удоволствие. Не беше излизала от седмици. Но този Джейсън Арнът… Не е ли странно, че не ми излиза от ума, чудеше се тя, докато неспокойно раздвижваше пръстите си. Още веднъж попита Джонатан за него, но той предположи, че вероятно са се срещнали на някаква благотворителна акция.
От десетина години Грейс вече не придружаваше Джонатан на тези мероприятия. Когато ходеше с два бастуна, ненавиждаше тълпите, които непрекъснато се блъскаха. Беше сигурна, че нещо друго й напомня за него. Е, добре, все някога ще се сетя, каза си тя.
Кари, прислужницата, която живееше през седмицата при тях, влезе в спалнята с подноса.
— Реших, че сте готова за втора чаша чай — весело отбеляза тя.
— Да, Кари. Благодаря.
Кари остави подноса и оправи възглавниците.
— Така е по-удобно. — Бръкна в джоба си и извади сгънат лист хартия. — Мисис Хувър, това беше в кошчето за боклук в кабинета на сенатора. Знам, че го е изхвърлил, но исках да ви попитам може ли да го взема. Внукът ми Били непрекъснато повтаря, че ще става агент във ФБР. Страшно ще се зарадва, като види истинска листовка, изпратена от тази служба. — Разгъна я и я подаде на Грейс.
Грейс я погледна и понечи да я върне, но изведнъж се поколеба. Джонатан й я показа в петък следобед, шегувайки се: „Случайно да познаваш този човек?“ Текстът гласеше, че листовката се изпраща на всички, присъствали на приеми в къщи, които впоследствие са били ограбени.
Неясната снимка беше на човек в момент на кражба. Предполагаше се, че е отговорен и за още много други обири, почти всичките извършени наскоро, след като в ограбения дом е имало тържество. Според една от хипотезите престъпникът вероятно е бил сред гостите.
Листовката завършваше с думите, че ФБР ще запази в тайна информацията, която получава.
Джонатан й обясни, че преди няколко години жилището на семейство Пийл във Вашингтон е било ограбено. Присъствал на тържеството по случай избирането на Джок Пийл в Конгреса. След две седмици майката на Пийл се върнала по-рано от мястото, където цялото семейство било на почивка, и навярно е изненадала крадеца. Открили я до най-долното стъпало със счупен врат, а една картина на Джон Уайт Александър липсвала.
Може би снимката ми направи толкова голямо впечатление, понеже познавам семейство Пийл, мислеше си Грейс, докато стискаше листовката. Камерата е била под крадеца, защото е хванала лицето му от долу на горе.
Взря се в размазаната снимка — тънък врат, остър нос, свити устни. Ако човек гледа някого право в лицето, няма да го види така, продължи да разсъждава Грейс. Но когато е седнал на инвалидна количка, възприема образа точно под такъв ъгъл.