— Това е брошката, която изчезна — обясни Дидри и я посочи. — Но Скип не помни кога за последен път я е видял на нея.
— Радвам се, че ми донесе снимката — отвърна Джеф. — След като получим копие от документите на Барни Хаскъл, може би ще разберем откъде я е имала.
Беше болезнено да гледа плахата надежда, изписана на лицата им. Дано не ги подведа, молеше се наум Джеф, докато ги изпращаше. На вратата прегърна Дидри.
— А сега само да мине операцията и ще се чувстваш по-добре. Не бива да си болна, когато освободят Скип.
— Джеф, да не мислиш, че след като минах през ада, ще умра точно сега?
Джеф проведе няколко телефонни разговора, провери някои неща и реши да се обади на Кери. Предполагам, че ще настоява да й изпратя по факса снимката на Сузан, разсъждаваше Джеф. Или просто искам да я чуя, призна пред себе си той.
Когато секретарката му го свърза, от уплашения глас на Кери го побиха тръпки.
— Току-що отворих един плик на „Федерал Експрес“, изпратен от доктор Смит до мен. Вътре беше кутията с бижутата на Сузан и картичката, която сигурно е придружавала розите. Има и писмо. Джеф, Смит признава, че е излъгал за Скип и за накитите. Твърди, че когато получа пратката, той ще се е самоубил.
— Господи, Кери, той ли…
— Не, не я е убил той, Джеф. Току-що ми позвъни мисис Карпентър от клиниката. Доктор Смит не се явил на работа, телефонът му не отговарял и тя отишла до къщата му. Вратата била открехната и сестрата влязла вътре. Намерила трупа му на пода във вестибюла. Бил застрелян, а къщата била претърсена. Джеф, дали някой го е направил, понеже не е искал Чарлс Смит да промени показанията си, и се е мъчел да открие бижутата? Кой е този човек? Дали Робин няма да е следващата жертва?
86.
В девет и половина сутринта Джейсън Арнът погледна през прозореца, видя мрачното облачно небе и се почувства странно потиснат. Краката и гърбът го понаболяваха, но симптомите на грипа, които го принудиха да прекара почивните дни в леглото, вече отзвучаваха. Не можеше обаче да преодолее усещането, че нещо не е наред.
Осъзна, че причината е тази проклета листовка на ФБР. Беше изпаднал в същото състояние след онази нощ в дома на конгресмена Пийл. Когато влезе, няколко от лампите на долния етаж, които се включваха и изключваха автоматично, светеха, но горе всички стаи бяха тъмни. Вървеше по коридора и носеше картината, която бе свалил от стената. Изведнъж долови стъпки по стълбите. Едва успя да скрие лицето си с картината, когато светлината заля коридора.
Чу треперещия глас, който извика: „Боже мой!“, и се сети, че е майката на Пийл. Инстинктивно побягна, като държеше пред себе си картината. Нямаше намерение да удря старицата. Искаше само да я събори, да й вземе очилата и да избяга. На тържеството по случай избирането на сина й в Конгреса той разговаря дълго с нея и знаеше, че без тях е сляпа като прилеп.
Но тежката рамка на портрета блъсна главата й и жената падна възнак на стъпалата. От изхъркването, което излезе от устата й, преди да се отпусне неподвижно на пода, Джейсън разбра, че е мъртва. После месеци наред се озърташе дали някой няма да се приближи до него и да му сложи белезници.
Сега, колкото и да се мъчеше да се успокои, листовката на ФБР го караше да настръхва по същия начин.
След случая с майката на Пийл единствената му утеха беше да се наслаждава на шедьовъра на Джон Уайт Александър „В покой“, който беше откраднал през онази нощ. Точно както Пийл, и той я държеше на стената в голямата спалня във вилата си в Катскил. Ставаше му приятно, когато си помислеше, че хиляди хора минават през музея на изкуствата „Метрополитън“, за да видят другата картина на художника, която беше близка по сюжет с нея — казваше се „Отдих“. Отпуснатата назад фигура на красивата жена беше с грациозни очертания както в „Отдих“, но затворените очи и чувственото изражение на лицето сега му напомняха за Сузан.
Миниатюрната рамка със снимката й беше на нощното му шкафче. Радваше се, че и двата портрета са в стаята му, макар и имитацията на Фаберже да не заслужаваше изисканата си компания. Нощното шкафче беше от мрамор с позлата, изящен екземпляр от периода на възхода на готическия стил. Беше се сдобил с него при големия удар, когато нае камион и буквално изпразни дома на семейство Мериман.
Реши да се обади предварително. Обичаше, когато пристигне, да намери отоплението включено, а хладилника — зареден. Но вместо да използва домашния си телефон, щеше да позвъни на прислужницата от мобифона, регистриран на едно от фалшивите му имена.