После отидох и на втория етаж.
Вратата в дъното на коридора беше затворена, точно както беше и последният път, когато се осмелих да се кача тук. През последните месеци, докато ние бяхме в Бостън, тук на няколко пъти са идвали на оглед, но въздухът беше толкова застоял, че трудно можеше да се допусне някой да е припарвал оттогава. Трудно беше човек да си представи и събитията, довели ме на втория етаж онзи следобед, когато казах на мама, че съм подала документи в „Дартмут“, докато тя опаковаше в кашони и последните неща на Джъстин.
Трудно, но не и невъзможно. Това ми се напомняше всеки божи ден.
— Ванеса, какво ще кажеш за свещи? Знаеш ли къде…
Гласът на Ан заглъхна, когато влязох през вратата и я хлопнах зад мен. В малката стаичка, която двете с Джъстин деляхме всяко лято, откакто се помня, приседнах на ръба на едното от двете легла близнаци и зашарих с поглед по другото. Сега всичко изглеждаше различно. Пухената завивка беше прекалено бяла, възглавницата — твърде бухнала. Мама не искаше да взема нищо от старите мебели, но запази няколко дребни неща като завивките, например. Подозирах, че не желаеше да рискува непознати да използват — или изхвърлят — чаршафите и одеялата, в които се е гушила по-голямата й дъщеря през безкрайната поредица мразовити летни нощи.
Леглото ми се видя толкова чуждо, че не можех да си представя Джъстин в него. Не можех да я видя отново как се подпира на лакът, докато обсъждаме какво ще правим на следващия ден, или пък как лежи по гръб и сплита косата си на плитки, докато си приказваме за филми, музика и момчета. Задължително за момчета. И по-специално за едно от тях: Кейлъб.
При тази мисъл ми се прищя да легна и да затворя очи. С всеки изминал ден ми беше все по-трудно да си я представя, но това обикновено помагаше да се освободя от останалите образи, които ме влудяваха. Тъкмо се канех да се обтегна на матрака, когато звънецът на вратата долу иззвъня. Някой тръшна портата на автомобилната алея отвън. Надигнах се на колене и се протегнах през леглото към прозореца — зарадвах се, че още не е отворен. Иначе имаше опасност да се преметна през него и да падна долу.
Защото там беше той. Саймън. Моят Саймън, който вървеше по каменистата алея към тяхната семейна къща, съседна на нашата. Тъмната му коса беше станала по-дълга, по-рошава. Обичайните джинси и тениска бяха опръскани със смазка и боя. Загорелите му ръце ми се видяха по-едри, по-силни.
Краката ми се разтрепериха. Гърлото ми се сви. Тялото ми внезапно закопня — единственото, от което имаше нужда, беше да попадне в тези ръце.
— Тук съм — прошепнах, опирайки ръка о стъклото. — Ето тук. Погледни нагоре… моля те, погледни!
Той не го направи. Влезе у тях, без дори да хвърли поглед насам.
Отпуснах се назад. Мигар при вида на нашата къща вече не се сещаше за мен? Дотам ли се беше стигнало?
Имаше само един начин да разбера това. Заглушавайки онази малка част от съзнанието си, която ме предупреждаваше, че той има нужда от време и свободно пространство, аз скочих от леглото, втурнах се напряко през стаята и отворих вратата със замах.
— Здравейте.
Някаква двойка стоеше в коридора. Едва се удържах да не отстъпя назад и да тръшна вратата под носовете им.
Мъжът се усмихваше. Имаше руса коса, кафяви очи… и красива жена, чиито черти се изостриха в мига, в който ме видя.
— Тук ли живеете? — попита той.
— Да — отвърнах. — Нещо такова. Това беше — това е — нашата семейна къща.
— Прекрасна е — каза той.
Стара е — поправи го жена му.
Дори да беше усетил тона й, той не обърна внимание.
— Кога е строена?
Замълчах. Това беше един от десетките факти, които допреди няколко секунди знаех наизуст и можех да изрецитирам автоматично.
— Деветстотин и четирийсета — налучках най-накрая. Определено беше някъде по това време.
— Тогава определено е на средна възраст. — Той протегна ръка. — Брайън Коруин.
Жена му вдигна очи от неговата отворена длан и ме погледна. Устните й се разтегнаха в усмивка, скована усмивка. Твърдият й поглед обаче ме предупреждаваше добре да си помисля, преди да приема предложението му.
— Ванеса Сандс. — Помахах, вместо да се ръкувам, и кимнах с глава, докато се промушвах покрай него към стълбите. — А сега, ако ме извините, наистина трябва…